При това тотално безкнижие, което полека ни превзема телом и духом, няма как да не се случи един ден нещо такова – като види книга, тийнейджърът да я помисли за компютър от старо поколение и да започне да се пита къде й е бутонът за стартиране, как така страниците не се прелистват автоматично, а трябва да се мориш да ги отгръщаш, сиреч, защо дисплеите й са толкова много, вместо да е само един, който да свети в тъмното…
Естествено, като не получи отговор на тия въпроси от престарелия си дядо, например, който просто не е разбрал какво го питат, този бъдещ юпи ще захвърли овехтялата вещ и ще се върне към своя най-ново поколение смартфон, ще отвори Google и ще потърси информация. Нека го оставим в позиция stand by и се върнем в наши дни, за да разберем…
Какво?
Първо, че днес повечето тийнейджъри, а и студенти, получават страхова невроза при вида на книга. Толкова много думи, при това неподвижни, а образи - никакви, или малко – и пак статични. Някак не им идва наум, че за да се получат и раздвижат образите, преживяванията, емоциите и пр., трябва да се понатоварят малките сиви клетчици, както би се изразил старомодният Еркюл Поаро.
Второ, че ако трябва да пишат домашно или курсова работа по дадена тема, първото, което правят, е не да помислят и почетат препоръчаната литература (използвайки въпросните сиви клетчици), а да отворят интернет и да се разсърфират за готова разработка. Която да “копнат” и “пейстнат” като своя. От личния си преподавателски опит знам, че, в безочието и ленивостта си, някои стигат дотам да оставят в предадения уж техен, а всъщност чужд текст подчертаните от Google думи, зададени като ключови.
Още: http://e-vestnik.bg/10301/totalnoto-bezknizhie-virtualnata-kniga-i-zakonat/