Постинг
25.03.2011 18:35 -
Свободата в квадратни метри
Автор: alchemist
Категория: Политика
Прочетен: 661 Коментари: 1 Гласове:
Последна промяна: 25.03.2011 18:38
Прочетен: 661 Коментари: 1 Гласове:
4
Последна промяна: 25.03.2011 18:38
Защо съдбата на Бихтер е по-интересна, отколкото скандала със СРС-тата
В края на миналото столетие проф. Р. К. Маноф от Ню Йоркския университет обяви смъртта на класическия журнализъм. Десетина години по-късно Джон Пилджър регистрира силно намаляване на разследванията, проучванията и анализите в масмедиите, както и отдръпване от целите и функциите на класическата журналистика. Прилагането на формулата новини + забавни програми, при непрекъснато местене на информационните центрове, съчетано с постоянна липса на време за анализ и интерпретация, създава т. нар. „корпоративен карцер”.Той обективно води до изолация на населението от най-значимото, което се случва в обществото, преструктурира обществения дневен ред, отклонява вниманието от политическата власт и управлението.
Така едно средностатистическо семейство, заело пространството между телевизора, хладилника и масата за вечеря, чува мимоходом нещо за поредния скандал, регистрира с разсеяно внимание, че СРС-тата май нарушават някакви негови права. Абревиатурата обаче е сложна за дешифриране, а програмно време за обяснения няма. Утаява се усещането, че за пореден път управляващите нещо не могат да разделят, затова отново е в ход поредният компромат.
Представители на различни власти си говорят (за кой ли път вече?!) нелицеприятни неща, които нямат абсолютно никакво отношение към житейските ситуации, които хората ежедневно трябва да решават; освен това те отдавна са се убедили, че в последните две десетилетия управляващите се интересуват единствено от статуса им на електорални единици, имащи право на глас. След няколко дни проблемът със СРС-тата започва да дразни, защото излишно „изяжда” времето до началото на любимия сериал или забавно предаване. А и какво ли значение има дали някой чува как и какво си говорят вкъщи обикновените хора? Битието и без това е отвратително, дайте малко Байландо, Пълна лудница, нещо Горещо и поредния Забранен плод. Карцерът вече не е като едновремешните, той се е превърнал в корпоративен, квадратурата не се пести, пространството е пълно с въздух, има цвят, шик, музика, дизайнерски дрехи, красиви актьори, клюки, полезни съвети и рецепти, безплатен и популярен психотерапевт в стила на Куелю и Хорхе Букай. През 2002 г. в книгата си „Узурпацията на властта и трансформацията на обществото” социологът от БАН Стефан Дончев отбеляза, че у нас е извършена „апаратно-бюрократична революция” и обяснява подробно механизма на създаването през годините на прехода на данъчно-полицейска държава.
И така, Водачът на политическата дружина притежава пълния контрол върху регулативните и разпределителни функции на властовия монопол – получаването на награди и разпределение на тежестите, което му осигурява подчинение, преданост и раболепие на функционерите от всички етажи на апарата.(...) Изборите през 2001 г. затвърждават неосталинисткия модел на апаратната власт, вместо да го елиминират.(...) В това състояние България може да остане десетилетия, ако не се появи рязко прекъсване на практиката на данъчно-полицейския монопол на българската държавност.
Преди девет години смятах тезите на Дончев за пресилени, сега имам чувството, че оценките се отнасят към днешното управление на ГЕРБ, а ситуацията, в която живеем, се маркира от няколко значими факта, които, обобщено представени, изглеждат така: · Според проучвания на общественото мнение от началото на годината, над 60% от анкетираните одобряват Тодор Живков и неговото управление. Носталгията по бившия режим все по-често се декларира. · 48% не знаят и не се интересуват какво е това „Шенген”. · Съвсем сериозно министри обясняват пред камери и микрофони колко е хубаво да бъдат подслушвани, защото така нямало скрито-покрито, а премиерът определи противоречията между Дянков, Танов и Цветанов като нарочна стратегия: „да се мразят, да са скарани, за да е сигурно, че никой, никъде от тях не може да покровителства нищо“. На 11 декември 2010 г. премиерът Борисов заяви, че „всички трябва непрекъснато да са в стрес и да знаят, че ще бъдат наблюдавани“. Със сигурност в читанките по политология ще останат и думите на министър Трайчо Трайков, който дори е благодарен за подслушването, защото „ако човек забрави какво е казал, то е нещо като архив - така, както си пазиш имейлите, остават ти аудио файлове“. Днес все по-често ставаме свидетели как разказите за света подменят света, а мега-наративите за страсти, емоции и конфликти създават усещане, че живеем и участваме в драмата (мелодрамата, комедията, историята), която медиите пишат с продължение всеки ден. Важно е да се отчита фактът, че е напълно възможно конструиран в полето на медиите модел след време да стане реалност в социално-политическия живот, а това за пореден път ни изправя пред изключително важния въпрос за отговорността на медиите и за тяхната регулация и саморегулация. Много от изградените образи, “носители” на идеята за промяна и преход, оказват по-скоро негативно влияние върху аудиторията, формират представата за свят, който не е осъществим, поне не с ресурсите, наследените стереотипи и манталитета на българското общество. Един от проблемите на прехода е, че внезапно спря централизираното „производството” на герои и сюжети. Фасадата бе смъкната буквално за един ден, тържествено бе обявен фалитът на тоталитаризма и на фасадната демокрация, но искрящите фойерверки изведнъж осветиха гола сцена. Оказа се, че зад фасадата няма нищо. Могат да се предефинират единствено реални социални роли и отношения, може да бъде провокиран конфликт между социално активни субекти и след поредица от повече или по-малко драматични сблъсъци да се стигне до пренареждане на ролите в новия социален хронотоп. Между пасивни и апатични индивиди, обаче, живели десетилетия с мисълта, че от тях нищо не зависи, и реално съзнаващи, че са били псевдоактьори, изпълняващи псевдороли, не може да се случи нищо. И години наред не се случваше нищо. И медиите отново започнаха да правят това, което винаги са правили в последните 45 години до 10 ноември 1989 г. – серийно производство на герои и сюжети. С единствената разлика, че днес сюжетите стават все по-пошли, героите все по-вулгарни, а дирижирането на медиите вече не е централизирано. За участие на медиите в предефиниране на социални роли или за изграждането на нови социални отношения, адекватни на ситуациите, които глобализацията и новият век налагат, според мен е невъзможно да се говори. Това е обективен резултат от специфичната медийна среда, която бившата партийна номенклатура с помощта на различни по вид посредничества създаде. В продължение на две десетилетия медиите имаха една основна функция – да легитимират пред обществото трансформацията на ролите от бившия ролеви репертоар на властта в нов, да легализират трансформацията на националния капитал в частна собственост. Тази задача те изпълниха успешно. С не по-малък успех днес доизграждат и корпоративния карцер, в момента той се преобзавежда, претапицира, разширява се по хоризонтала и се стеснява по вертикала. Стесняването по вертикала, т.е. концентрацията на все повече власт във все по-малко лица, става зад паравана на пищни мега спектакли – похарчваме няколко милиона за декори, тоалети и хонорари, за да съберем няколкостотин хиляди от бедния данъкоплатец за болните деца. Спектакълът, често граничещ с кич, подменя реалната политика. Тези формати не само легитимират тоталната абдикация на държавата от социалните и здравните проблеми на хората, те са и специфична форма на морален шантаж, който се упражнява спрямо нормалната чувствителност на зрителите. Така корпоративният карцер принуждава образованата аудитория да търси смислен диалог, идеи и анализи в блогосферата. Бяхме свидетели как между карцера и проекта „Професорско каре” на Re:tv протече остра алергична реакция, която доведе академичното говорене върху фундаментално важни факти и житейски ситуации до летален изход. В този смисъл, въпросът не е ли съзнателно изтласкано интелектуалното и експертното от централното програмно време и от всекидневната преса е чисто реторичен.
Тотка Монова
Още
Представители на различни власти си говорят (за кой ли път вече?!) нелицеприятни неща, които нямат абсолютно никакво отношение към житейските ситуации, които хората ежедневно трябва да решават; освен това те отдавна са се убедили, че в последните две десетилетия управляващите се интересуват единствено от статуса им на електорални единици, имащи право на глас. След няколко дни проблемът със СРС-тата започва да дразни, защото излишно „изяжда” времето до началото на любимия сериал или забавно предаване. А и какво ли значение има дали някой чува как и какво си говорят вкъщи обикновените хора? Битието и без това е отвратително, дайте малко Байландо, Пълна лудница, нещо Горещо и поредния Забранен плод. Карцерът вече не е като едновремешните, той се е превърнал в корпоративен, квадратурата не се пести, пространството е пълно с въздух, има цвят, шик, музика, дизайнерски дрехи, красиви актьори, клюки, полезни съвети и рецепти, безплатен и популярен психотерапевт в стила на Куелю и Хорхе Букай. През 2002 г. в книгата си „Узурпацията на властта и трансформацията на обществото” социологът от БАН Стефан Дончев отбеляза, че у нас е извършена „апаратно-бюрократична революция” и обяснява подробно механизма на създаването през годините на прехода на данъчно-полицейска държава.
И така, Водачът на политическата дружина притежава пълния контрол върху регулативните и разпределителни функции на властовия монопол – получаването на награди и разпределение на тежестите, което му осигурява подчинение, преданост и раболепие на функционерите от всички етажи на апарата.(...) Изборите през 2001 г. затвърждават неосталинисткия модел на апаратната власт, вместо да го елиминират.(...) В това състояние България може да остане десетилетия, ако не се появи рязко прекъсване на практиката на данъчно-полицейския монопол на българската държавност.
Преди девет години смятах тезите на Дончев за пресилени, сега имам чувството, че оценките се отнасят към днешното управление на ГЕРБ, а ситуацията, в която живеем, се маркира от няколко значими факта, които, обобщено представени, изглеждат така: · Според проучвания на общественото мнение от началото на годината, над 60% от анкетираните одобряват Тодор Живков и неговото управление. Носталгията по бившия режим все по-често се декларира. · 48% не знаят и не се интересуват какво е това „Шенген”. · Съвсем сериозно министри обясняват пред камери и микрофони колко е хубаво да бъдат подслушвани, защото така нямало скрито-покрито, а премиерът определи противоречията между Дянков, Танов и Цветанов като нарочна стратегия: „да се мразят, да са скарани, за да е сигурно, че никой, никъде от тях не може да покровителства нищо“. На 11 декември 2010 г. премиерът Борисов заяви, че „всички трябва непрекъснато да са в стрес и да знаят, че ще бъдат наблюдавани“. Със сигурност в читанките по политология ще останат и думите на министър Трайчо Трайков, който дори е благодарен за подслушването, защото „ако човек забрави какво е казал, то е нещо като архив - така, както си пазиш имейлите, остават ти аудио файлове“. Днес все по-често ставаме свидетели как разказите за света подменят света, а мега-наративите за страсти, емоции и конфликти създават усещане, че живеем и участваме в драмата (мелодрамата, комедията, историята), която медиите пишат с продължение всеки ден. Важно е да се отчита фактът, че е напълно възможно конструиран в полето на медиите модел след време да стане реалност в социално-политическия живот, а това за пореден път ни изправя пред изключително важния въпрос за отговорността на медиите и за тяхната регулация и саморегулация. Много от изградените образи, “носители” на идеята за промяна и преход, оказват по-скоро негативно влияние върху аудиторията, формират представата за свят, който не е осъществим, поне не с ресурсите, наследените стереотипи и манталитета на българското общество. Един от проблемите на прехода е, че внезапно спря централизираното „производството” на герои и сюжети. Фасадата бе смъкната буквално за един ден, тържествено бе обявен фалитът на тоталитаризма и на фасадната демокрация, но искрящите фойерверки изведнъж осветиха гола сцена. Оказа се, че зад фасадата няма нищо. Могат да се предефинират единствено реални социални роли и отношения, може да бъде провокиран конфликт между социално активни субекти и след поредица от повече или по-малко драматични сблъсъци да се стигне до пренареждане на ролите в новия социален хронотоп. Между пасивни и апатични индивиди, обаче, живели десетилетия с мисълта, че от тях нищо не зависи, и реално съзнаващи, че са били псевдоактьори, изпълняващи псевдороли, не може да се случи нищо. И години наред не се случваше нищо. И медиите отново започнаха да правят това, което винаги са правили в последните 45 години до 10 ноември 1989 г. – серийно производство на герои и сюжети. С единствената разлика, че днес сюжетите стават все по-пошли, героите все по-вулгарни, а дирижирането на медиите вече не е централизирано. За участие на медиите в предефиниране на социални роли или за изграждането на нови социални отношения, адекватни на ситуациите, които глобализацията и новият век налагат, според мен е невъзможно да се говори. Това е обективен резултат от специфичната медийна среда, която бившата партийна номенклатура с помощта на различни по вид посредничества създаде. В продължение на две десетилетия медиите имаха една основна функция – да легитимират пред обществото трансформацията на ролите от бившия ролеви репертоар на властта в нов, да легализират трансформацията на националния капитал в частна собственост. Тази задача те изпълниха успешно. С не по-малък успех днес доизграждат и корпоративния карцер, в момента той се преобзавежда, претапицира, разширява се по хоризонтала и се стеснява по вертикала. Стесняването по вертикала, т.е. концентрацията на все повече власт във все по-малко лица, става зад паравана на пищни мега спектакли – похарчваме няколко милиона за декори, тоалети и хонорари, за да съберем няколкостотин хиляди от бедния данъкоплатец за болните деца. Спектакълът, често граничещ с кич, подменя реалната политика. Тези формати не само легитимират тоталната абдикация на държавата от социалните и здравните проблеми на хората, те са и специфична форма на морален шантаж, който се упражнява спрямо нормалната чувствителност на зрителите. Така корпоративният карцер принуждава образованата аудитория да търси смислен диалог, идеи и анализи в блогосферата. Бяхме свидетели как между карцера и проекта „Професорско каре” на Re:tv протече остра алергична реакция, която доведе академичното говорене върху фундаментално важни факти и житейски ситуации до летален изход. В този смисъл, въпросът не е ли съзнателно изтласкано интелектуалното и експертното от централното програмно време и от всекидневната преса е чисто реторичен.
Тотка Монова
Още
Следващ постинг
Предишен постинг
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
