Политическото говорене на Вашингтон и Брюксел е фалшиво и плиткоумно и води реално към ислямска радикализация на Близкия изток и Централна Азия

 Темата авторитарните режими, ислямизацията и насилствения внос на западна демокрация съм засягал по един или друг повод вече няколко пъти напоследък, но главно във връзка със събитията в Северна Африка и Близкия изток. Развитието на събитията и в Ирак и в Египет и в Либия доказват категорично, че с един аршин не може да се мери във всевъзможни точки на света, при най-несравними общества, намиращи се на чудовищно отдалечени във времето степени на развитие, особено, когато влиянието на ислямизма е неоспоримо. Другото е празно дърдорене в най-добрия случай или грозна демагогия, прикриваща отвратителни групови и корпоративни интереси с адрес западните метрополии.

С риск да стана банален за редовните си читатели, ще повторя един цитат от културолога Владислав Тодоров, който заяви преди време по повод на американският „експеримент” в Ирак: „Неотдавна на Балканите, а сега в Ирак ставаме свидетели на колосален експеримент от социално-инженерен характер с никому неясен резултат – трансплантация на демокрация. Логиката е проста – за да обезвредим трайно районите на завишен риск или съответната вироглава държава, трябва да им внесем принудително демокрация. Защото историята е доказала, че от познатите ни политически системи и обществени строеве единствено демокрацията прави народите безопасни за своите съседи и за света като цяло”.

Банален или не, аз ще продължавам да цитирам тази проста фактическа констатация, защото тя съдържа най-краткото, но и най-задълбочено обяснение на западната политически инвазивна неуморимост спрямо тези врящи и кипящи райони на планетата.
Какво се случи след западните напъни за „демократизация” в посочените райони?

ИРАК е отворена кървяща рана и от страна с приличен жизнен стандарт, изключителни за региона постижения в образованието и здравеопазването и поддържан в рамките на приемливото междуетнически и религиозен мир, днес е страна в руини, на всекидневната война мажду сунити и шиити краят й не се вижда в следващото десетилетие, северната кюрдска провинция на практика се е откъснала от централното управление. Както се казва – леш! Убиха Саддам, но това ли е успешната трансплантация на „нашите ценности” с която ще се похвалят западните, най-вече американски демагози?

ЕГИПЕТ, страна достигнала великолепни успехи в развитието на светско общество, отново благодарение на авторитарното управление на Насър-Садат-Мубарак, днес подозрително отеква с едно цъкане, което най-вероятно ще се окаже дочакала времето си бомба със закъснител наричаща се „Мюсюлмански братя”. Това е сърцето на ислямския радикализъм, централата на всевъзможни камуфлажни организации и организацийки. Тук ще ви припомня отново накратко за открития от швейцарската полиция 14-страничен документ на „Мюсюлмански братя”, датиран от декември 1982 г. В него се казва: „В този доклад се излага глобалното виждане за международната стратегия на ислямската политика. В съответствие със заложените тук ръководещи постановки в различните региони (на планетата) е разработена ислямска политика съобразена с местното равнище.” Документът наставлява: „да се изучават местните и световните центрове на властта и възможностите за тяхното подчинение на нашето влияние” и още „да се влиза в контакт с всяко ново движение, участващо в джихада, там където той се провежда на планетата”. Целта на всичко това според документа е: „Да се насочат ислямските усилия в единно русло, за да се увековечи властта на Аллах на земята”.

През март 2011, след като „трансплантаторите” свалиха Мубарак от власт, в Египет за първи път от над 50 години бе регистрирана официално ислямистка партия, която е легалния параван на „Мюсюлмански братя”…

ЛИБИЯ – страната в която „цивилните жертви” на режима на Кадафи се оказа, че притежават изобилие от картечници, гранатомети, бронирана техника и дори един изтребител и до момента е бомбардирана ежедневно със стотици тонове бомби и ракети от западните демократи, доставящи вероятно по този начин „нашите ценности” на либийския народ. Само, че либийският народ нещо не сака да получава даровете на демокрацията и брани със зъби и нокти „диктатора” си Кадафи, наричан фамилярно от високообразованите, културни и възпитани демократи от Харвард, Оксфорд и Сорбоната – „бясно куче”…

Всъщност, поводът за този анализ не бе кървавата баня в Арабия и Магреба, цинично наричаната от западните демократи „арабска пролет”, а един странен доклад на една още по-странна организация, наричаща се „Международна кризисна група”.

Що е то?

Международната кризисна група е основана през 1995 г. от бившия вицепрезидент на Световната банка Марк Молох Браун, бившия американски дипломат Мортън Абрамович и Фред Къни, международен специалист по овладяване на кризисни ситуации, който през същата 1995 г. изчезнал в Чечения… Тяхната цел била да създадат организация, напълно независима от правителствата, която да подпомогне държавите и международната общност при предотвратяване на смъртоносни конфликти… Независимата от правителствата група обаче се финансира главно от… западните правителства и разбира се, от фондации като Отворено общество, и разбира се няма как – съзираме не друг, а Джордж Сорос в борда на попечителите на организацията. Да ви обяснявам ли повече?
Та въпросната Международна кризисна група, ни в клин, ни в ръкав онзи ден публикува доклад в който се казва, че

ТАДЖИКИСТАН не е имунизиран срещу бунтовете, които обхванаха част от арабския свят, и че опитите на правителството да потисне изразяването на религиозна принадлежност може да породят обратен ефект.

Преди да продължим, за по-лесно смилане на скока в темата, трябва да ви кажа, че няма никакви конкретни поводи за подобна публикация, точно в момента. Таджикистан е действително много бедна бивша съветска република, защото не може да се похвали нито с нефт, нито с газ. Имат малко алуминий и много планини и реки, вследствие на което и много ВЕЦ-ове, и с това общо взето приключва националния им продукт. Беднотията, както и съседството с Афганистан действително създават предпоставки за процеси на ислямизация, но както се досещате и там има авторатирен режим.

Човекът се казва Емомали Рахмон – президент на Таджикистан от 1994 (начело на държавата от 1992). Роден е в Кулоб, Таджикска ССР. Завършва икономика в Таджикския държавен университет. През 1992 година участва в гражданската война в Таджикистан като превзема столицата Душанбе. През 1994 година бива избран за президент на Таджикистан с 4-годишен мандат. През 1999 с 97 % от гласовете е избран за втори мандат, който (след направени промени в конституцията) продължава 7 години.

Класика.

Та Рахмон, който поне за сега държи здраво кормилото, заяви наскоро заяви, че „революция от арабски тип“ е невъзможна в Таджикистан, тъй като гражданите му няма да рискуват да се повтори гражданската война от 1992 до 1997 г., в която загинаха десетки хиляди души.

Разбира се, в Централна Азия нищо не се случва само за себе си. Немалък проблем за таджикския президент е и една сравнително млада, но много амбициозна организация – Ислямско движение на Узбекистан (ИДУ), чиито членове искат да създадат ислямски халифат в региона и се сражаваха на страната на талибаните в Афганистан, както е изрично е наблегнато и във въпросния доклад на кризисната група.

УЗБЕКИСТАН обаче, също е в авторитарна ситуация, а човекът там се казва Ислам Каримов – президент на Република Узбекистан от 1991 г., инженер-механик от Средноазиатския политехнически институт и икономист от Ташкентския институт по народно стопанство. На 24 март 1990 г. става президент на УССР. На 31 август 1991 г., няколко месеца преди разпадането на Съветския съюз, Каримов обявява Узбекистан за независима държава. Президент и до днес.

Имам лични впечатления от Централна Азия и трябва да ви кажа, че ако не са тези „бащици”, за които говорихме по-горе, там ще стане страшно. Централноазиатския халифат ни е в кърпа вързан. Да, бащиците са корумпирани, както впрочем и абсолютно всеки възрастен индивид в района, но това са бащици, израстнали и възпитани в съветски и светски времена, които са стопер за ислямизацията. И ситуацията в Таджикистан и Узбекистан е икономически лоша, не заради авторитарните режими, а заради липсата на природни дадености. Защото иначе няма как да обясним това което става в съседен Казахстан, където е папата на всички азиатски автократи…