Децата не възмъжават, ако не им се даде възможност за това и по-точно, ако не бъдат заставени да пораснат. Това става чрез постепенно увеличаване на отговорности­те, които те носят за извършване на определени дела (задължения). Колкото повече препятствия среща по пътя си един индивид, толкова повече възмъжава и закалява характера си. При едно условие: препятствията да са преодоли­ми. Иначе се стига до отчаяние, безпомощност („Нищо не може да се направи!"), деградация и дори до разпадане на личността.

В своята история българският етнос, както всички други, се е сблъсквал с много препятствия и част от тях са се оказали непреодолими за него. За утешение му е оста­нал фактът, че българите (като хлебарките!) винаги оце­ляват. Нещо, което дори е основание за гордост. Като постижение оцеляването не е достойно битие и никой не се задоволява с него, даже да е българин.

От казаното по-горе се вижда, че инфантилизмът се преодолява с дела и смелост. Отнесено към днешната обстановка, това означава, че българите сами трябва да се освободят от мафиотското робство, което в България е надянало демократична маска. Мафията се отъждествява с цялата управляваща върхушка, включително „едрия капи­тал", пръкнал се (официално) неизвестно откъде. Тъй ка­то Мафията владее всички ресурси на страната и е готова да блокира всеки опит за съпротива, борбата ще бъде продължителна. Стратегията и тактиката на една такава борба са извън разглежданата тема. Ключов момент при освобождението е виновниците за поредната катастрофа да бъдат справедливо наказани. Това би бил изпит по обществена зрелост и стъпка към утвърждаването на българската нация.

Борбата ще бъде тежка, но не е безнадеждна, както изглежда на пръв поглед. Опитът от Виетнам, Афганис­тан и другаде показва, че при необходимост една малка страна може да се конфронтира с целия свят, ако народът й е готов да се бори за свободата си – тя може да бъде съси­пана в една война, но не и победена. Войната не е задължителен елемент при освобождението на поробените, но един на­род, държащ на свободата си, трябва винаги да бъде готов и за това. Такива са изпитите на историята и народ, който не ги издържи, загива или деградира до роб, с когото никой не се съобразява.

И след победата, и по време на борбата народът тряб­ва да респектира управниците си. За цялата история на чове­чеството нито едно правителство в нито една страна през никоя епоха не е направило нищо добро за народа си без НА­ТИСК ОТДОЛУ. Всичко, което имат народите от Първия свят, е получено чрез многовековна и често пъти кървава бор­ба срещу управляващите върхушки, а не чрез хленчене и апели за милосърдие.

По-долу е приведена кратка хроника на борбата, коя­то английският народ е водил в продължение на четири века за отстояване на правото си на достоен живот:

1607- cелcко Въстание против „ограждането" под лозунга „По-добре мъжествено да умреш, отколкото бавно да загиваш от ни­щета";

1640 - Дългият парламент решава, че кралят няма право да го напуска;

1653 - съд и екзекyция на омразния лорд Страфорд; създаване на народна милиция;

1642 - първа гражданска война и победа на парламента;

1648 - втора гражданска война и обявяване на република; съд и екзекyция на Чарлз Първи Стюарт;

1758 - cтачка в Ланкшир;

1763 - тъкачите в Лондон започват 10-годишна икономическа борба;

1769 - революционни памфлети, ра6отничеcки събрания, те­рор на полицията;

1792 - Лондонско кореcпондентcко дружество на Томас Харди и Еританcки конвент за всеобщо избирателно право, разгонен от полицията;

1795 - 200-хиляден митинг освирква премиера Пит;

1797 - комитет за защита във флота;

1816 - cтачки в Глазгоу, Бирмингам, Нюкясъл, Лондон и стълкновения с полицията;

1819 - масови събрания за демократизация и против хлебния закон, брутално разгонени от полицията;

1824 - разрешено е създаването на трейдюниони;

1829 - опит за създаване на национален профсъюз и репресии от страна на властите;

1830 - възникване на движение на ратаите;

1831 - cелcки нападения над дворците и замъците;

1832 - избирателна реформа и ликвидиране на „гнилите" мес­та;

1839 - конвент на чартиcтките делегати, внасяне на пети­ция в парламента, отхвърлянето й и репресии срещу чартистите; ра6отпичеcко въстание в Бирмингам;

1840 - създаване на национална чартиcтка асоциация;

1842 - втора чартиcтка петиция и отхвърлянето й; полити4еcки cтапки в Северна Англия;

1848 - чартиcтки демонстрации в Глазгоу и Манчестър („Хляб или революция!"), cблъcквания с полицията и войcката; трета пе­тиция и провалът й;

1858 - cтачка на строителите в Лондон за деветчасов рабо­тен ден;

1861 -1865 работниците блокират военната намеса на Анг­лия на страната на южняците в САЩ и подкрепят полcкото Въс­тание през 1863 г.

1866 - масови демонстрации в Лондон, Бирмингам, Глазгоу, Манчестър... За нов избирателен 3акон, и победа;

1880 - създаване на работнически клубове, Cоциалдемократичеcка федерация,

1890 Cоциалиcтичеcка лига, фабианско дружество, Обеди­нена лига за защита на закона и свободата;

1888 - cтачка в тебеширената фабрика;

1889 - успешна cтачка в газовата Компания в Лондон; успешна cтачка на докерите; подем на трейдюнионизма;

1905 - „гладен поход" в Лондон;

1906 - създаване на Лейбъриcтката партия;

1908 - cтачка на текcтилците;

1909 - cтачка на корабостроителите;

1911 - ограничаване правата на камарата на лордовете; стачка в лондонското пристанище за повишаване на заплатите; окървавена железничарcка cтачка;

1912 - cтачка на миньорите; обединяване на профсъюзите;

1913 - cтачка на трамвайните работници в Дъблин;

1915 - cтачки на миньорите в Уелс, Шотландия и създаване на работнически комитети в басейна Клайд;

1917 - cтачки в 48 града;

1918- cтачки в Ковънтри, Бирмингам, Ланкшир, Уелс...; изби­рателна реформа;

1919 - Bойнишки въстания във фолтон, Дувър и екcпедиционните корпycи в Русия и франция; демонстрации в полза на Русия; Железничарcка cтачка;

1920 - първомайcки демонстрации за солидарност с Русия с участието на лейбъристите; cтачка на железничарите и шофьори­те и спирането й със сила, повторна cтачка и неуспех;

1925 - cтичка на миньорите и отменен локаyт;

1926 - локаyт на собствениците на мини и обща cтачка със самоотбрана срещу полицията;

1931 - cтачка на матросите във военния флот против нама­ляването на заплатите;

1934  - „гладен поход" до Лондон под лозунга „Долу войната, глад и фашизъм!"; 150 хиляди работници провалят демонстрация на фашистите;

1935 - плебисцит на пацифистите за мир;

1936 - „гладен поход" на 200 000 безработни в Лондон;

1938 - освиркване на Рибентроп в Лондон при окупацията на Виена;

1939  - демонстрации под лозунга „Хората от Мюнхен да си отидат!";

1940 - създаване на доброволни отреди за гражданска отбрана и едномилионно опълчение; доброволно увеличаване на работния ден до 9,5-12 часа; въздушните нападения увеличават съпротивителна­та способност на англичаните;

1942 - митинг на военни в Лондон за откриване на втори фронт; нов митинг и петиции за втори фронт.

Хронологичното изреждане на факти може би не дава точна представа за значимостта на изложените събития, особено за читателите, които имат по-повърхностна пред­става от историята на Англия. Все пак се вижда каква цена са заплатили англичаните, за да постигнат това, което имат. Такива хора не могат да бъдат деца.

Не всички действия на английския народ са „цивилизо­вани", според представите, които ни насаждат управлява­щата у нас върхушка и контролираните от нея медии. Всъ­щност цивилизованите народи постъпват именно по описа­ния в хрониката начин: стачкуват, въстават, режат глави­те на кралете си, когато другите средства са изчерпани; при екстремни ситуации всичко останало е „разкарване на топката" в полза на управниците.

От хрониката се вижда също, че даже, когато някои акции са завършвали без успех за борещите се, пак е имало политически последици – управниците са били принудени да проведат реформи. Вижда се също, че трудещите се не са ненаситни консуматори с бездънни стомаси – когато роди­ната е в опасност, те сами предлагат да работят повече за по-малко пари и се стремят да участват в отбранителна­та война.

И така, лекарство срещу социален инфантилизъм е на­мерено. Остава да се види можем или не можем да го изпол­зваме.

Можем ли да осъзнаем недостатъците на характера си? Ако не можем, напразно се пъчим с високата си природна интелигентност.

Ако ги осъзнаем, имаме ли сили да ги отстраним? На­ли да поискаш, не е все едно да го направиш. Ако не можем, значи сме обречени да изчезнем като народ. От българите стават добри американци (които успеят да се вредят!), за­що да не станат и добри сърби, гърци, румънци, турци...? Този процес отдавна е започнал.

А може би трябва да се състави психологически тест за гражданска (социална) вменяемост, който да отсейва со­циално инфантилните българи от порасналите? Може би граждански права и отговорни постове трябва да се дават са­мо на граждански вменяеми лица? Невменяемите никога не биха се съгласили с въвеждането на такъв ценз – дори ако това им струва живота. Защото са суетни деца.

Не всички българи са инфантилни. Има и пораснали, но за съжаление повечето от тях са изпечени мошеници и безскрупулни използвачи. Разликата между тях, от една страна, и децата-мъже и децата-жени, от друга, е, че последните не разбират какво вършат, а мошениците добре разбират и уме­ло манипулират децата.

А сега да се върнем към измислените примери, разгле­дани в увода. Към кой от двата народа можем да бъдем при­числени? Казаното дотук сочи, че без да сме професори, притежаваме цялата им разхайтеност. Не е ласкателно, но е така.

Все пак имаме шанс да пораснем, и той не е нито в някакви външни сили, нито дори у Мафията, която ни вла­дее, а единствено у българския народ. Осъзнаването на про­блема е първата стъпка към решаването му.