Новият световен ред

Когато се заговори за нов ред, у по-старите хора възни­кват асоциации с новия ред на Хитлер (нойе орднунг) и Мусо­лини (нуово ордине). Когато Хитлер завоюваше света, „след първия танк вървяха Дойче банк и Дрезднер банк". Днес апос­толи на новия световен ред са Международният валутен фонд (МВФ) и Световната банка (СБ).

Разбира се, официалната пропаганда не прави никакви връзки между Хитлеровия и сегашния нов ред. Канонизираната версия е, че чрез неолибералната пазарна икономика ще се съз­даде здраво народно стопанство и оттук ще настъпи благо­денствие за всяко общество при пълно зачитане на правата на човека. Чрез съвети и заеми МВФ и СБ бдят отделните стра­ни да се развиват „правилно". Полезно е да се знае до какви резултати е довел неолиберализмът в някои страни.

БРАЗИЛИЯ е обявена за икономическо чудо. Веднага след военния преврат срещу президента Гуларт през 1963 г. с цел „оздравяване" на икономиката заплатите са намалени с 25%. Закриват се нерентабилните предприятия и постъпват (глав­но) американски инвестиции. През 1975 г. е върхът на икономическото чудо. Тогава 68% от хората се хранят под необхо­димия жизнен минимум, а 58% от децата са недохранени. Но икономиката носи повече печалби на инвеститорите. През 1980 г. работят 50% от производствените мощности. Тогава 1% от населението е богато, а 80% са бедни. През 1990 г. страна­та се нарежда на 80-то място в света по жизнен стандарт, наравно с Албания, Парагвай и Тайланд. 40% (53 милиона) от бразилците гладуват. 50% от обработваемата земя принадлежи на 1% земевладелци. Използва се трудът на 7 милиона деца роби. Разходите за здравеопазване през 1975 г. не дости­гат 1/3 от разходите през 1965 г., а днес са още по-ниски. Обра­зованието е на нивото на Гвинея Бисау и Бангладеш. Но вно­сът на луксозни стоки е нараснал с 275%, поради което общи­ят внос се е увеличил с 38%. Нарастват обаче инфлацията и външният дълг.

Такива резки социални контрасти налагат демокрацията да бъде поддържана със сила. Терорът на „елита" е тота­лен. Мъченията на недостатъчно покорните (включително публичното издевателство над жени и деца пред близките им) е нещо обикновено. Наемните убийци и военната полиция унищожават къщите, реколтата и добитъка на селяните (за да бъдат едрите земевладелци монополисти) и убиват синдикалисти, свещеници, адвокати и всеки, който се застъпи за селя­ните. Т.нар. Ескадрони на смъртта (само в околностите на Рио де Жанейро те са повече от 15) избиват многобройните деца просяци и всеки заподозрян в несъгласие. Синдикалните и селските движения са смазани чрез терор.

ЧИЛИ също е обявено за икономическо чудо. След прев­рата, извършен от Пиночет срещу Алиенде през 1973 г., и за­почналия терор стартира „оздравяването" на икономиката с американски съветници и инвестиции. През 1980 г. брутният национален продукт (БНП) достига БНП от 1973 г., и всъщ­ност това е чудото. Печалбите на инвеститорите устойчи­во нарастват. 20% от най-богатите консумират с 15% пове­че от преди, а 20% от най-бедните - с 30% по-малко. Бедни стават 44,4% от населението (29% през 1970 г.). През 1980 г. безработицата е равна на безработицата от 1960 г. За здраве­опазване се изразходват половината от сумите, изразходвани през 1973 г.; в замяна на това се откриват луксозни клиники за богатите. Сантяго е обявен за най-мръсния град. Висшето об­разование става платено.

БОЛИВИЯ е лекувана от харвардския икономист Джефри Сакс. И тук се извършва закриване на нерентабилните пре­дприятия и смяна на земеделските култури; армията и специ­ално обучени в САЩ терористи налагат на селяните да отглеждат кока. Вследствие на това се налага внос на храни от САЩ, а 2/3 от експортните доходи са от кокаин. През 1991 г. БНП е равен на 3/4 от БНП през 1980 г., а 30% от износа оти­ват за погасяване на външния дълг. Останалата част (около 3 милиарда долара) „елитът" си поделя и внася парите в американски банки. Над 50% от децата са недохранени. Ширят се безработицата, престъпността, наркоманията, прането на мръсни пари...

ГВАТЕМАЛА няма претенции за икономическо чудо, макар че е под контрола на МВФ и СБ. След преврата през 1954 г. тук фактически се води непрекъсната гражданска война. Пре­вратът започва с избиването на 8 хиляди селяни, а досега уби­тите са над 200 хиляди. Това е геноцид с одобрението на САЩ, които смятат режима за демократичен. Сегашният диктатор демократ генерал Грамахо е горд с постиженията си: „...се­га убиваме само 30% от населението, а преди 100%." Унищожават се горите като антипартизанска мярка. Тероризмът във всичките му измерения е нещо обикновено.

Естествено, икономическите „успехи" на неолиберализма са налице: 87% бедност (през 1980 г. – 79%), 250 хиляди сира­ци, 72% от населението не се храни редовно, 2% от жителите владеят 70% от земята, 6 милиона са лишени от лекарски грижи, 3,6 милиона са без вода... 2,5 милиона деца (при население 9 милиона) са напуснали училище и са се отдали на престъпност, наркомания, проституция... Чужденците инвестират в производството на храни, които се търсят на американския пазар, а храни за гватемалците се внасят от САЩ. Както и преди, полицията си знае работата - само за първото полугодие на 1992 г. Архиепископството е регистрирало повече от 399 убий­ства на непослушни граждани.

НИКАРАГУА може да се похвали с бързи успехи. След изборната победа на Виолета Чаморо над Даниел Ортега през 1989 г., с помощта на САЩ демокрацията възтържествува и постъпиха чужди инвестиции. В резултат на оздравяването на икономиката от 3800 дребни предприятия оцеляха 2500. Без­работицата надхвърля 50%, за 1991 г. Доходите се изравниха с тези от 1945 г., а заплатите са 13% от тези през 1980 г. В замяна се появиха луксозни магазини, страната стана един от центровете на наркотрафика и наркоманията (които преди 1989 г. бяха изчезнали), разрасна се проституцията (80% от проститутките, в т.ч. деца, са навлезли в занаята след 1989 г.)... По време на сандинисткото правителство тук успешно беше изпробвана нова американска тактика – да се наложи на населението безкрайна смъртоносна война, докато то се умо­ри и само пожелае ново правителство.

АРЖЕНТИНА също спада към икономическите чудеса. Под контрола на МВФ и СБ там започна закриване на предп­риятия и постъпиха чужди (американски) инвестиции, които ориентираха икономиката към износ и разрушиха вътрешния пазар. Частното богатство нарасна, а държавата отслабна и затъна в корупция. Увеличиха се бидонвилите, а рязко се съкратиха разходите за здравеопазване, образование и социални помощи. Оздравената икономика доведе до 40% безработица.

В Буенос Айрес 60% от 12-милионното население живее без канализация.

ВЕНЕЦУЕЛА – и тя е икономическо чудо. През 1991г. икономиката, следвайки общия сценарий с МВФ, СБ и чужди инвестиции, регистрира ръст от 9,2%. Това става при намаляване на доходите с 55% в сравнение с 1988 г., заплати на ра­внище 44,3% от тези през 1987 г., 35% недохранени деца (11% през 1984 г.) и когато само 57% от населението яде повече от един път на ден. Т.е. Икономиката, сама по себе си, е добре, а населението – зле.

МЕКСИКО - при упорито прилагане на неолибералната доктрина, съумява да натрупа значителен външен дълг и бюджетен дефицит. През 80-те години заплатите спадат с 60%, тарифната ставка днес е 0,45 долара за час вместо предишна­та 1,38 долара за час. Безработицата стремглаво расте и по­вечето мексиканци са на път да се окажат излишни. Естест­вено, социалното напрежение се сдържа с широко използване на армията и полицията, с ескадрони на смъртта, мъчения и убийства.

ХОНДУРАС - достатъчно е да каже, че 2/3 от населени­ето е безработно.

Биха могли да се изброят много страни, жертви на неолиберализма и контролирани от МВФ и СБ, и резултатите ще бъдат сходни. Това са всички държави в латинска Америка и Африка (без ЮАР) и голяма част от азиатските. Даже раз­вита страна като Австралия в продължение на няколко годи­ни ежегодно намалява националния си доход с 5%, откакто уп­равляващите я лейбъристи възприеха неолиберализма и оста­виха пазарната стихия без държавен контрол.

Дали наистина управниците на Запада разоряват икономиките на различни страни от глупост и късогледство? Глу­постта е невъзможна дори теоретично: опитът еднозначно показва, че всички страни с чисто неолиберална икономика вър­вят към икономическа и социална безизходица. Даже един глу­пав човек би го забелязал. Тогава?

Отговор дава американският политик Джордж Кенан: „ако искаме да запазим разликата между нашето богатство и бедността на другите, трябва да отхвърлим „идеалистическите лозунги" и да се борим за „чистите и прости схващания на властта". Ако множеството от негодници (това са трудещите се и народите от Третия свят - б.а.) се опитва да напра­ви това, трябва да го накараме да се върне в редицата със сила...; в Третия свят често чистото насилие е достатъчно".

Как така? А къде отиват международните общности и хуманни декларации? Оказва се, според американския публицист Хейс, че „американските ръководители се противопоставят на значителните планове за индустриализация в Третия свят и отхвърлят програмите за външна помощ върху държавни за­еми за създаване на икономически ръст". Те дават предпочи­тание на „меркантилния подход", който интегрира икономиките на Третия свят „в система за свободна търговия под американско доминиране".

През 1992 г. целите се формулират съвсем ясно: САЩ трябва да бъдат световна сила монополно; „новият ред" ще бъде такъв, какъвто го определи Вашингтон; промишлените нации не бива да оспорват американското ръководство или да се опитват да изменят реда; не бива да има независима европейска система за сигурност – това трябва да бъде само НАТО, доминиран от САЩ; САЩ ще определят какво е „неспра­ведливост" и какво трябва да се коригира. Според американския икономически наблюдател Стивън Рейб „ролята на Тре­тия свят е да продава суровини и да поглъща излишъците от американски капитали". С допълнение: „евтини суровини". Стратегическа цел е ДА СЕ ОСИГУРЯТ ПЕЧАЛБИТЕ НА АМЕРИКАНСКИТЕ ИНВЕСТИЦИИ В ЧУЖБИНА (документ NSC 5432/1 на Съвета за национална сигурност). Всичко друго е несъществено и обслужва тази цел. Tва става най-лесно, ако възможно най-голям брой страни (в идеалния случай всички останали) се превърнат в Трети свят. Другите запад­ни държави се присъединяват към тази доктрина с правото на младши партньори.

За осъществяването на целта трябва да се създаде фактическо световно правителство, откъснато от народните стремежи, което да направи световните човешки и материал­ни ресурси достъпни без ограничения за мултинационалните ком­пании и банки (според някои оценки днес те владеят 20-50% от световната търговия), които да контролират системата в све­товен мащаб. Правителствата на държавите от Третия свят трябва да бъдат полиция на САЩ, насочена срещу управлявани­те от тях народи при използване на ресурсите им.

А как cтои въпросът с неолиберализма в самия Първи свят? Не съсипва ли той икономиките на развитите страни? Не ги съсипва, защото там никога не се прилага неолиберализъм. Там правителствата контролират пазарите и оказват финансова помощ на застрашените компании (на „крайслер" в САЩ, на металургията във Франция, на автомобилната про­мишленост в Англия...) И не допycкат фалита им. Всички високотехнологични производства съществуват благодарение на държавни дотации, като дотациите идват от обществения сектор, а печалбите отиват в частни лица.

НЕОЛИБЕРАЛИЗМЪТ Е ПРЕДНАЗНАЧЕН САМО ЗА ТРЕТИЯ СВЯТ. Неговата роля е да съсипе икономиките на тези страни или поне да попречи на развитието им, да ги нап­рави зависими от Запада доставчици на евтини суровини и ра­ботна ръка. Това се прави под претекст за „стабилизиране" и „оздравяване" на икономиките им. Започва се със закриване на нерентабилните предприятия. За нерентабилни се считат предприятията, чиято продукция не се търси на Запад, макар и да намира добър пласмент в собствената страна. Предста­вете си български завод, който през 1985 г. произвежда обувки по 15 лева чифта (при средна заплата 205 лева); обувките са малко по-нискокачествени от италианските и не се продават добре на Запад, но българите ги купуват охотно. Заводът се обявява за нерентабилен и се закрива, а пазарът се наводнява с италиански обувки по 200 лева (колкото една месечна запла­та), недостъпни за повечето купувачи. Ако заводът се намира в страна от Първия свят, правителството ще се намеси фи­нансово, ще се внедрят нови технологии, качеството ще се подобри и заводът няма да бъде закрит.

По подобен начин се постъпва със селското стопанст­во. То се преустройва за производство за износ (това, което се търси на Запад), а местният пазар, дезорганизиран от преобразуванията, се задоволява с внос от Запада. Разбира се, за­падните страни не разоряват селското си стопанство, а го дотират.

Според икономиста Джеймс Морган „изграждането на новата световна система е оркестрирано от 7-те най-разви­ти страни, МВФ, СБ, ГАТГ", благодарение на „система за непряко управление”, което допуска интегрирането на ръководителите на развиващите се страни в мрежа от нова ръководна класа"; „доказателство за лицемерието на богатите нации е тяхното изискване за отваряне на пазарите в Третия свят тогава, когато те затварят своите" (чрез и без мита - б.а.)... „По този начин бедните ежегодно прехвърлят в касите на бо­гатите повече от 21 милиарда долара"; „...структурните преобразования, наложени от МВФ и СБ, са били катастрофа за бедната трудова класа най-малко в 100 страни". Икономическата комисия на ООН за Африка разкри, че страните, които следват програмите, препоръчани от МВФ, имат процент на прираст, по-нисък от този на страните, които се осланят на обществения сектор, за да отговорят на основните нужди на населението си.

При това положение обществените разходи за образо­вание, здравеопазване, транспорт, библиотеки... стават изли­шни (не носят печалба на Запада) и следователно могат да се ограничават или изобщо да не се отпускат. Работещите в те­зи сектори (в Третия свят) трябва да бъдат ниско платени или да се заменят с по-нискоквалифицирани служители.

В Източна Европа се изпробва либерализмът, грижливо избягван от развитите страни, но прилаган в Третия свят с разрушителен ефект под настойничеството на Запада. На на­рода е отредена ролята да спазва реда, а не да се бърка в него. МВФ следи сценарият да се изпълнява точно и да няма опити за трети път (т.е. извън сценария). Например на страните от бившия СССР е определено да произвеждат енергия, суро­вини и земеделски продукти. В случая „демокрацията" е много полезна, докато служи на Запада за експлоатация и ограбване. При нея старата класа на привилегированите от комунистическата партия (номенклатурата) ще приеме ролята на елит от Третия свят. Извън формалния й аспект демокрацията е опасност, която трябва да се предотврати. Правата на човека служат само за пропаганда.

Често Западът раздухва митове за икономически чудеса в развиващи се страни като Бразилия, Чили, Венецуела и др. „Под „икономическо чудо" се разбира интегрална съвкупност от кра­сиви макроикономически статистики, големи печалби на чуждите инвеститори и луксозен живот за местния елит; под сурдинка: и нарастване на мизерията на мнозинството от населе­нието" (Ноам Чомски). Според този критерий в България сега rе извършва икономическо чудо. Навярно по модела на Хаити.

Извън икономическата принуда, осъществявана от за­пада пряко или чрез неговите оръдия МВФ и СБ, винаги същес­твува заплаха от организиране на локална война или друг вид пряко насилие. Според Чомски „покорените народи трябва да знаят, че не могат, да се изплъзнат от контрол в присъствие­то на господаря си. Иначе не само ще бъдат опустошени чрез експлозия на насилие, но ще продължават да страдат още дъл­го време, колкото САЩ сметнат за необходимо за удовлетво­ряване на своите интереси". Ето защо се променя и характерът на войната. В миналото армията е понасяла удара на противника, а цивилното население е изпитвало само недоимък. Сега войната се води предимно срещу населението, а армията или терористите понасят по-скромни щети. За това говорят 4-те милиона граждани, загинали във Виетнам, 1 милион в Аф­ганистан, 70 хиляди в Чечения и неизвестно колко в латинска Америка, Бурунди, Израел, Ливан...

При всяка система на управление най-трудно се постига подчинението на масите, включително в Първия свят - тук има и едно ограничение: у дома си не бива да избиваш целия народ, защото после няма кого да управляваш и експлоатираш. Все пак „трябва да се контролират негодниците (т.е. народа - б.а.) – както идеологически, така и физически – и да им се пречи да се организират и обменят идеи, което е предварително ус­ловие за всички конструктивни мисли и за всякакво социално действие... Целта е трудещите се да се превърнат в толкова глупави и невежи, колкото е възможно това за едно човешко същество... И да се превърнат в прости зрители... Да се изгони от ума на негодника всяка идея за вземане в ръцете си на соб­ствената си съдба. Всяка личност трябва да бъде изолирано островче, предназначено да поема пропаганда, и безпомощно пред две враждебни външни сили: държавата и частния сектор, които поддържат свещеното право да определят основ­ния характер на обществения живот. Освен това втората си­ла трябва да остане скрита: нейните права и власт трябва не само да бъдат неоспорими, но и невидими като част от есте­ствения ред на нещата". Не ви ли напомня на Оруел? Дъг Фрейзър, президент на профсъюза на обединените автоработници, критикува „ръководителите на бизнеса", че „са решили да за­почнат едностранна класова борба - една война против трудещите се, безработните, бедните, малцинствата, децата и старците и даже против много членове на средната класа в нашето общество". Подкопаването на солидарността между трудещите се е един аспект на това настъпление. От друга страна, киното, телевизията и пресата създават впечатле­нието, че синдикатите са непредставителни маргинални, ко­румпирани и антиамерикански организации. Журналистът Джон Хоур отбелязва, че доходите на трудещите се намаля­ват след началото на 70-те години заедно с намаляването на стачките. „парадокс е, че през 1992 г. САЩ имат слаба икономика, но фирмите имат високи печалби", констатира Инсти­тутът за икономическа политика. След едно десетилетие рейгъномика „повечето американци работят по-дълго време за по-малка заплата и значително влошена сигурност". Това за­сяга дори притежателите на университетски дипломи. В доклад на конгреса се отчита, че след средата на 80-те години гладът е нараснал с 50% и засяга 30 милиона души; сред децата под 12 години всяко осмо гладува. За пръв път в модерната история на едно индустриално общество битува общото усе­щане, че положението няма да се подобри, че няма изход.

Вижда се, че вследствие на превръщането на икономиката в световна в САЩ се насаждат черти, характерни за Тре­тия свят: някои сектори стават безполезни за нарастване на богатството на привилегированите и затова са занемарени. „ако след десетилетието на рейгъновска лудост към САЩ бъ­дат приложени нормите на МВФ, те са първостепенен канди­дат за сурови мерки на санкциониране". Естествено, МВФ ня­ма да наказва своя господар.

И така, онова, което привилегированите в САЩ подго­твят за другите, рикошира и върху самите тях. Но управлява­щите явно не са обезпокоени. Клод Мейр от ЦРУ иска задъл­бочаване на потисничеството: „Трябва да се откаже правото на стачка... Гражданите на Съединените щати трябва да свикнат с всеприсъствието на могъщата тайна полиция..." Това вече би бил тоталитаризъм в чист вид. Сега е маскиран като демокрация.

Фактът, че САЩ и целият Запад сами подготвят своя залез, не може да бъде повод за нашето злорадство. В момен­та на рухването си те ще повлекат след себе си целия свят.

Съвременният капитализъм, олицетворение на демокрацията, преживява дълбока криза. Част от нерешените проблеми са вътрешно присъщи на тази обществена система, т.е. те са обективни. Друга част, плод на ненаситната алчност за печалба на всяка цена, са създадени преднамерено и злонамере­но за страните от Третия свят. Тъкмо за последните се гово­ри тук. Икономическата картина се оказва доста по-различна от митовете, които официалната пропаганда безспирно наби­ва в главите на хората.

Не е възможно българските управници да не са чули ни­що за написаното тук, т.е. за Новия световен ред. Те добре знаят, че изпращат България в Третия свят, но обричат наро­да ни на деградация и страдания, за да си осигурят лични пози­ции на компрадорски елит (надзиратели на робите), служещ на Запада. А народът ни търпи това.

Когато човек посети западна страна, той е силно впеча­тлен от високия (в сравнение с България) жизнен стандарт, от красивите сгради, паркове, магазини, театри... И от цяла­та подреденост на живота. Той се движи по туристическите маршрути и вижда онова, което е за показване. Едва ли ще надникне в статистическите справочници и едва ли ще се сре­щне с бездомници, бедняци, безработни, ако пътуването му не е свързано с подобна професионална цел. Но написаното тук остава в сила и един истински гражданин трябва да го знае.

Георги  Андреев
Следва...

68% от хората се хранят под необхо­димия жизнен минимум, а 58% от децата са недохранени. Но икономиката носи повече печалби на инвеститорите. През 1980 г. работят 50% от производствените мощности. Тогава 1% от населението е богато, а 80% са бедни. През 1990 г. страна­та се нарежда на 80-то място в света по жизнен стандарт,

днес такава е картината на България

ще стане още по- лоша. Ако отчетем общочовешката еволюция и напредък, дали това не са едни от най- лошите дни, за 1400 години България !?