Ако премиерът Реджеп Тайип Ердоган получи квалифицирано мнозинство от две трети на изборите в неделя, съществуват опасения, че той ще въведе в Турция авторитарен режим от типа Путин. Как ще се отрази това развитие на нещата на Балканите, където през последните години Анкара придобива все по-голямо политическо и икономическо влияние?

Когато участваш на журналистическа среща, официалната реч на правителствения представител, който е определен да открие събитието, не е точно нещото, върху което трябва да се концентрираш. Но сутринта на 2 май, докато седях в полусенчестата зала на центъра Ататюрк в Бурса, една фраза привлече вниманието ми в речта, с която вицепремиерът Бюлент Арънч откри Медийния форум на страните от Балканите: “Намерихме се отново заедно след 100 години разделение”, каза Арънч. Светна ми журналистическата червена лампичка, порових се в паметта си и намерих. През 1912 г., преди Балканската война, последните страни от региона, намирали се под владичеството на Османската империя, са обявили независимост. “Намирането отново” означава връщане към семейството отпреди 1912 г.

И това не е първият път, когато официален турски представител от висок ранг правеше изявление с османски парфюм. През 2009 г. турският външен министър Ахмет Давутоглу го каза по време на посещение в Босна: “Османските векове на Балканите бяха една успешна приказка. Сега трябва отново да сътворим тази приказка …Турция се върна”.

Външнополитическата доктрина на Давутоглу и на правителството, ръководено от премиера Реджеп Тайип Ердоган, е наречена дори неоосманизъм. Тя се развива около концепцията на “стратегическата дълбочина”, измислена от Давутоглу, и предполага активна роля на Турция в дипломацията, една външна политика, основана на чувството за преоткрито величие и една визия за Турция като за ключова държава, която може да играе активна политическа и икономическа роля на Балканите, в Кавказ или в Близкия изток, тоест в бившето османско пространство.

Геостратегическата значимост на Турция трудно може да бъде надценена. Разположена на мястото, където се събират Европа, Азия и Близкия Изток, и имайки контрол над проливите между Черно море и Средиземно море, Турция бе най-важният коз на НАТО по време на Студената война. Една голяма армия - втората в НАТО, ръководена от образовани офицери, гарантираше светския характер на политическия режим на Републиката, такава каквато я остави Мустафа Кемал Ататюрк, и запази стратегическия съюз със Запада. От 2002 г., откакто умерено ислямската Партия на справедливостта и развитието (ПСР) на Ердоган дойде на власт, нещата се промениха. И не винаги за добро.

За десет години Ердоган покровителства впечатляващ икономически подем (БВП нарасна над три пъти), правейки Турция 17-ата икономика в света. Бавно, но сигурно елиминира ролята на армията в политиката и принуди дори кемалистката опозиция да заяви верността си към гражданските институции. Турците инвестират масивно в Ирак и в другите арабски държави, в Кавказ, в Русия и наЕ Балканите, където получиха ключови позиции, най-вече в Босна, Косово и Албания, и конкурират руснаците и австрийците в Сърбия и Хърватия.

Същевременно Турция се обяви и за ключов център за транспорта на петрол и газ от каспийския регион. Петролопроводът Баку-Тбилиси-Джейхан и газопроводът Баку-Ерзурум дават допълнителна тежест на стратегическата значимост и просперитета на Турция. Осъществяването на газопровода Набуко зависи на първо място от Турция.

От друга страна във външната политика Турция се отдалечи от Европейския съюз (в който й се отказва да влезе от десетки години) и от САЩ, и се преориентира към Русия и Иран.

Всички тези успехи осигуряват на Ердоган и на ПСР позицията на фаворити в изборите на 12 юни. Целта и залогът на тези избори обаче е получаването на квалифицирано мнозинство в еднокамарния парламент в Анкара - 367 места от 550, което би им позволило да променят конституцията без референдум. Ердоган не крие факта, че иска да създаде президентски режим от френски тип или както казват някои авторитарен режим от типа Путин. Предизборните плакати на ПСР внушават, че Ердоган иска два президентски мандата, които биха му позволили да ръководи Турция до 2023 г., когато се отбелязва столетието Ататюрк.

На пътя на неговите амбиции стои кемалистката Народнорепубликанска партия (НРП), която се ползва с подкрепата на 30 процента от населението, според проучванията, и Партията на националистическото действие, която може и да не мине изборния праг от 10 процента, след като в медиите случайно се появиха порнографски записи с нейни лидери, изненадани по време на оргии. Кюрдските партии не се явяват на избори заради високия изборен праг, но ще имат независими кандидати, които могат по този начин по-лесно да влязат в парламента.

Правителството не стоя със скръстени ръце, за да си осигури по-добри позиции за спечелване на изборите. Редица лидери на опозицията са в затвора по обвинение, че са били част от така наречената мрежа Ергенекон, която била заговорничела за държавен преврат срещу правителството. В Турция под “мултикултурализъм” се разбира турски национализъм и Ердоган влезе в конфликт с канцлера Ангела Меркел, когато поиска от турците в Германия да защитават турската си идентичност. Заради популярността, премиерът скъса съюза с Израел и стана страстен защитник на Хамас. Но най-сериозното нещо - в Турция на Ердоган, над 60 журналисти и писатели са затворени заради своите писания - повече, отколкото в Китай.

Още по-тревожно е, че никой на Балканите не изглежда обезпокоен от това авторитарно отклонение. На Форума в Бурса организаторите поискаха от нас да “приемем” така наречената “заключителна декларация”, в която се утвърждава приоритета на мултикултурализма и на принципа за съвместно съществуване по отношение на свободата на изразяване. От 200-те присъстващи балкански журналисти, един единствен глас се вдигна да протестира. На гореподписания.

Източник: http://e-vestnik.bg

Автор: Кристиан Къмпяну  

в. Ромъния либера