Или поне това е официалната версия – но тя лесно може да се оспори.

Защото през 1988 г. населението на България беше близо 9 милиона души, а през 2018 г. е 7.15 милиона. Със спад на населението от точно 20% за периода, данните за добрия ръст на БВП на човек от населението изглеждат напудрени. Трябва ли да се радваме, че икономиката „расте“, щом този ръст е заплатен с човешки живот? Освен това, превърнахме се в едноличен европейски шампион по икономическо неравенство: милиони българи не са спечелили нищичко от средноаритметичния ръст на БВП.

Повдигнатият въпрос е голям и многопластов и традиционната парадигма не само че няма отговор на него, но се страхува дори от формулирането му.

Но тук искам да обърна внимание на нещо друго. С изключение на някои бивши републики на СССР (и на Югославия, разкъсана от граждански войни и дезинтеграция на националното стопанство), останалите страни от бившия соцлагер се развиха по-добре, или значително по-добре от България.  

                                           *                    *                       *                            

Повечето сериозни, тоест необвързани, икономисти ценят преразпределителните възможности на данъците. Ако ви харесва днешното българско общество, рекордьор по демографски упадък и липса на щастие в живота, вие всъщност се наслаждавате на дългосрочните ефекти от регресивната данъчна система, която спира преразпределението чрез данъци. Темата развих по-подробно другаде, тук ще изтъкна само две неща:

1.   Според WID (авторитетна световна база данни за неравенството), бедната половина от българите днес има по-ниска средна покупателна сила, отколкото през 1988 г.;

2.   Според същия източник, след данъчните реформи на Тройната коалиция през 2007-8 г. делът от националния доход, който отива в Единия процент се е удвоил, достигайки 18.2% – колкото е и в Турция. По отношение на неравенството, след Тройната коалиция и ГЕРБ скъсахме с Европа и се завърнахме в Ориента.

*                   *                   *

Вземете оттам, отсам, от Хасан – не от мен, аман!“ С тази нагласа България никога няма да излезе от дупката, в която я вкараха наказателните икономически политики на идеологическата школа, възцарила се след 1997 г. Ако не скъсаме с идеологията на първоначалното натрупване на капитала, като страна винаги ще сме най-бедните, най-малко иновативните, все по-необразовани и без работни места – защото връзката между ниски данъци, лоши публични услуги и липса на чуждестранни инвестиции е доказана.

Проблемът е, че на тази малка група за натиск не ѝ пука какво се случва с България. Нямало работници в територията? – ще внесем от Лаос. Образованието било в разруха? – за какво са ни философи, за производство с ниска добавена стойност са достатъчни изпълнители. Били болни? Ами тъкмо ще ѝ олекне на пенсионната система.

Единственото важно нещо е те да изпълнят своята идеологическа мисия: богатите да плащат по-малко данъци от бедните. Накрая богатите може и да ги наградят.

Затова твърдо подкрепям първата стъпка на министър Василев към нормализиране на данъчно-осигурителната система на България (която ще вземе пари и от моя джоб). Ако искаме нещата в тази страна да се променят към по-добро, трябва да си платим – всички, бедни и богати, според възможностите си. Тоест, богатите малко повече. В противен случай ще си останем в затворения цикъл на старата социалистическа сентенция: „Аз лъжа държавата, че ѝ плащам данъци, тя ме лъже, че ми дава пенсия и публични услуги.“

*                                            *                                            *

Но България се сблъсква с още един скок на неравенството, какъвто Чехия си спестява. След 2008 г. с регресивната данъчна реформа на Тройната коалиция, последвана от дългото шуробаджанашко управление на ГЕРБ, най-богатата прослойка в България изживява златния си век.

Това вече е вторично натрупване на капитали, което няма нищо общо със стихийните процеси на пост-комунизма. Това е съзнателен избор на национална финансова и данъчна политика, облагодетелстваща най-богатите за сметка на всички останали. Този избор дава основното обяснение за дълбоката демографска и морална криза в страната.

Няма как демографията и моралът в България да не са в плачевно състояние. Според Световната база данни за неравенството, средните доходи на „долната половина“ от населението през 2021 г. все още са по-ниски, отколкото са били през 1988 г.: 5912 евро спрямо 6535 евро (изразено в пари с покупателна сила от 2021 г.)

Бедността и високото неравенство в България не са естествени процеси, а следствие от целенасочени политики за паричния режим, данъците и цената на труда. Българската политическа класа внимателно обгрижва своите олигарси и ги прави европейски шампиони по богатство, докато „средната класа“ получава двойно по-малко от хора със същото образование и квалификация в по-хуманни капиталистически страни. А „долната половина“, след три загубени десетилетия, и до днес остава в плен на мизерията.

*          *              *

                Днешните политици – и леви, и десни – усърдно търсят начини за стимулиране на икономическия растеж, без да обръщат особено внимание на цената, на която той се постига. Но през последните години се надигат все повече гласове, че ерата на растежа е дошла до своя край. Време е човечеството да развие нови институции, осигуряващи и поддържащи качество на живота, което не зависи толкова директно от материалния растеж.

  *        *              *

"Страната, която следва суетни образци, ще разпилее и загуби потенциала си. А тази, която се разпростира според чергата си, тя ще излезе начело".

                  *                 *                 *

Когато нещата вървят добре, бизнесът казва: не ни пипайте, държавата е лоша. Когато нещата се влошат, същите тези представители на бизнеса казват: ако държавата не ни помогне, ще умрем.                          *              *             *

Аз съм привърженик на  научната школа, според която между МРЗ и производителността на труда няма връзка. Дейвид Рикардо, един от бащите на икономическата теория, е казал, че МРЗ обикновено гравитира около стойността на насъщните продукти, необходими за възпроизводството на работника.

Производителността в България няма връзка с работната заплата. Това е част от обяснението за неравенството. Българите работят нелошо, когато са поставени в добри условия – който се съмнява, нека накара мароканци или тунизийци да му работят. Доста работодатели злоупотребяват с това. Производителността на труда не е проблем на работника, а на работодателя. Колкото и добър да е един работник, с брадва може да отсече едно дърво на ден. Ако има моторна резачка, ще отсече 10. Производителността на труда е функция от наличните технологии и от организацията на труда (мениджмънта). Приказките за по-ниската производителност на българите с укоризнения поглед на работодателите от телевизионния екран са камък в тяхната собствена градина. Те трябва да осигуряват нужните условия за по-добра производителност.

        Димитър Събев е роден през 1976 г. в Добрич. Защитава докторска степен по икономика в УНСС с дисертация, посветена на икономическия растеж. В момента е асистент в Института за икономически изследвания при БАН и проучва демографските и стопанските проблеми на планинските региони. Работил е като журналист и преводач в различни софийски издателства и редакции.