Xроника на българcката демокрация

Поyката от историята е, че народите не извличат никога поyка от историята.

Бърнард Шоу

 

1. Демокрацията стартира

На 10 ноември 1989 г. Тодор Живков подава оставка. Ця­лата страна посреща това събитие с ликуване и надежди. „Пър­вият политик" е омръзнал на всички. От протокола на заседанието на ЦК на БКП от 9 ноември по нищо не личи, че някой има намерение „да сменя системата", или че поне някой знае за това. Следователно някакъв друг център действа паралелно с Политбюро.

За част от номенклатурата промените трябва да свър­шат дотук. Повечето от хората се надяват промените да продължат в рамките на реалния социализъм и да бъдат из­вършени от БКП – всички са свикнали, че „историческите" ре­шения се вземат в ЦК. Новият генерален секретар Петър Мла­денов е културен човек (поне в сравнение с Живков), говори френски и публиката със симпатии го приветства, когато се придвижва до резиденцията си, без да блокира движението в София. Самият Младенов явно не знае, че му е отредена роля на преходна фигура и че скоро ще стане Пешо танкиста...

Без намесата на „другия център" събитията навярно би­ха се развили по посока на „социализма с човешко лице" – „от­долу" няма никакъв натиск за ликвидиране на съществуваща­та система. На митинг на БКП Славчо трънски нарича 10 но­ември „новия 9 септември" – той очевидно не е посветен в сце­нария за пътуване към демокрацията (все още никой не смее да произнесе мръсната дума „капитализъм"). Впоследствие ще се окаже, че почти никоя от новите политически фигури, дори подставените лица и ченгета, не знае в каква игра участва, а когато започне да се досеща, вече ще е нагазил дълбоко в бла­тото на съучастие във войната срещу народа и връщане назад няма да има. Няма и разкаяние за волното или неволното пре­дателство спрямо народа – за дребния, никому неизвестен чо­вечец, задъхващ се от неудовлетворени амбиции за власт и богатство, излизането на политическата сцена, под светлини­те на прожекторите е звездният миг в живота му.

Седмици след 10 ноември 1989 г. се пръкват десетки нови партии и заливат площадите и медиите като порой от скъсан бент (кой ли е скъсал бента?). Оказва се, че в продължение на десетилетия милиони борци са унищожавали тоталитаризма. Българите са изумени и дори не си дават сметка, че ако наис­тина е имало милиони борци, тоталитаризмът не би устоял и седмица, а още по-малко 45 години.

През декември 1989 г. голяма част от партиите, опози­ционни на БКП, образуват Съюза на Демократичните Сили (СДС). Политическата практика отпреди войната показва, че в България обединяването на много партии в блок обикновено е процес, който се осъществява в продължение на много годи­ни. Кой и как направи възможно това сега само за две седмици? И защо се образува противоестествена коалиция от леви, центристки и десни партии вместо една партия, която да унищожи тоталитаризма и да ликвидира номенклатурата? Може би за да има винаги вътрешни дрязги между многобройните лиде­ри и несвършващи отлюспвания?

Започват и първите опозиционни митинги. Тъй като „опо­зиционните" лидери, с малки изключения, са никому неизвест­ни, БКП „командирова" в СДС свои кадри като Чавдар Кюра­нов, Анжел Вагенщайн, Стефан Продев, изявили се като вътрешнопартийни опозиционери през изтеклите години (друга опозиция реално нямаше), и ги прибира обратно, щом лидерите на СДС (Желю Желев, Румен Воденичаров, Петко Симеонов, Георги Спасов, Петър Дертлиев, Емил Кошлуков, Елка Конс­тантинова и др.) свикват с новата си роля. На митингите се крещи срещу тоталитаризма, геронтокрацията и Шесто уп­равление на ДС, защитават се потъпканите права на човека, но все още никой не лансира компрометираната дума „капита­лизъм", а се използва по-невинната „демокрация". Народът за­почва да свиква с мисълта, че е безопасно да се крещи срещу свалените управници и срещу част от действащите. Хубаво нещо е демокрацията!

Междувременно „нежната" революция набира обороти, дълго потисканият дух е излязъл от бутилката и в някой мо­менти дори е на път да се изплъзне от контрола на сценарис­тите. Стига се до освиркване на Петър Младенов и непредсказуема агресивност на тълпата от митингаджии. Налага се лидерът на СДС Ж. Желев да призове демократите към циви­лизовано поведение и културно разотиване по домовете (след време Желев ще припомни на народа, че жителите на Прага са стояли на улицата 16 денонощия и затова са успели, а софиян­ци – само 6 часа и затова са се провалили, забравяйки, че сами­ят той ги е призовал да се разотидат). Борците за демокрация предпочитат да са цивилизовани вместо свободни и мирно се запътват към домовете си. С това шансът да нарушат сценария и да си навлекат неприятности, е пропуснат. Кой да им каже, че без неприятности не могат да имат нито свобо­да, нито демокрация?

До този момент недоволството от БКП е неосъзнато и латентно, дори и поради факта, че тя наброява един милион членове и поне в половината български семейства има комуни­сти. Омразата е насочена лично към Тодор Живков, най-близкото му обкръжение и самозабравилите се номенклатурни фе­одали като към експлоататорска класа. Това би означавало, че отговорността за националната катастрофа ще бъде лична и класова (на номенклатурата), а не на системата (значи сис­темата няма да се сменя!), и би преградило пътя към светло­то капиталистическо бъдеще (на същата тази номенклатура). Ето защо манипулирането на публиката променя драсти­чно насоката си: по централните софийски улици минават няколко десетки демонстранти, които носят плакати и скандират „Смърт на БКП!" гражданите гледат втрещени как „ко­митите" минават безнаказано покрай милиционерите и в обърканите им глави започват нужните преобразования... Изигра­ли ролята си, „комитите" изчезват, за да не се появят никога повече (кои ли са те?). Скоро след това антикомунистическата риторика е усвоена от лидерите на СДС и другите опози­ционни партии. След 1-2 години една трета от българите ще си вярват, че през целия си Живот са били яростни антикомунисти.

След различни пазарлъци, митинги, шествия, бдения и мно­го изгорели свещи в началото на 1990 г. се стига до т.нар. кръ­гла маса. Тя е изпробвано в Полша и механично пренесено у нас западно изобретение, което трябва да имитира диалог с „опо­зицията", понеже парламентът и другите институции на вла­стта изцяло принадлежат на БКП. Участниците в кръглата маса са подбрани грижливо и „дискусиите" преминават образ­цово, без гафове. Това е широкомащабно пропагандно меропри­ятие, което има за цел да убеди българския народ, че се води люта борба „кой кого", и да го раздели на електорати, настръ­хнали един срещу друг. Естествено, народът не знае, че всичко е решено предварително, и приема на сериозно препирните между участниците. Така пропагандният ефект е постигнат.

В същото време в медиите се води остра полемика. Осо­бено атрактивни са препирните по телевизията. Сядат на­пример една срещу друга Соня Младенова (БКП), Снежана Ботушарова (СДС) и Елена Кирчева (БЗНС), и дискусията започ­ва. Снежана и Елена с лекота изкарват на показ многото „кир­ливи ризи" на номенклатурата, за които отговорност носи цялата БКП. Соня знае, че кирчева е дългогодишен член на „казионното" БЗНС, знае, че Ботушарова и в момента е пар­тиен секретар на юридическия факултет на софийския уни­верситет, знае и много други неща, неизвестни на публиката, но не знае всичко. Затова искрено отвръща „на удара с удар", убедена, че защитава линията на Партията. Не знае, че Кир­чева и Ботушарова също защитават линията на Партията, по-точно на номенклатурата, но от други позиции. Получава се истинска битка, която силно въздейства на телевизионните зрители и ги поляризира в електорати.

Доста объркано е положението „по места". ЦК на БКП и Другият център умишлено държат местните партийни ко­митети в неведение какво точно става. В една силно центра­лизирана структура, каквато е БКП, партийните функционери, останали без указания „отгоре", са безпомощни. Единстве­ното указание до края на 1989 г. е партийните архиви да се предадат в градските комитети. Като блокират дейността на собствените си структури, комунистите дават възможност на опозицията „по места" да живне и да започне да създа­ва свои организации. В противен случай партийните активисти мигновено биха смазали току-що появилата се на бял свят опозиция. А тя е нужна, за да „застави" БКП „неохотно" да се примири с бъдещото капиталистическо развитие. Как иначе да се обясни на „редовите комунисти" и на целия народ защо социализмът се сменя с омразния прогнил капитализъм, без някаква империалистическа диверсия да налага това? Понеже ако се признае провалът на реалния социализъм, значи да се признае провалът на управляващата върхушка; тогава тя трябва да отиде на бунището на историята, а не отново да бъде на върха на обществената пирамида, вече като олигархия!

В началото на 1990 г. се провежда XIV конгрес на БКП. Делегатите са избрани по-демократично от всеки друг път. Сред тях са „опозиционерите" Асен Мичковски, Снежана Бо­тушарова, Недялко Йорданов, Николай Василев и „дисидентите" Стефан Продев, Чавдар Кюранов, Анжел Вагенщайн, Ра­дой Ралин... Почти никой от делегатите не знае, че Димитровско-Ленинският Централен комитет или някой друг е решил България да тръгне по пътя на капитализма, и не го узнава до края на конгреса. Вместо това видният идеолог и теоретик по марксистко-ленинска естетика, по идеологическата дивер­сия на империализма и по различните видове социализъм, член-кореспондентът на БАН проф. д-р Александър Лилов лансира идеята за демократичния социализъм – ревизионистко поня­тие, против което Партията се е борила по време на цялото си съществуване. Делегатите и всички комунисти са объркани, но се подчиняват на партийната дисциплина, понеже вярват, че „Партията е права, когато съгреши дори!" някои наи­вници или честни комунисти (това впрочем е едно и също) пре­длагат Партията да се извини на народа за съсипването на България в продължение на 45 години. Естествено, срещат от­пор от страна на „здравите сили" (номенклатурата) – дори едно морално осъждане би изпратило „здравите сили" извън историята, а нали тъкмо те се гласят за бъдещи едри капита­листи или олигарси! Понеже „грехове" има номенклатурата, а не „редовите комунисти".

За избягване на осъждането на истинските престъпници на опозицията е наредено да залива с кал „всички настоящи и бивши комунисти" – така всички те се оказват застрашени и са принудени да се обединят около партийното ръководство; така и „опозицията" (главно СДС) си гарантира, че винаги ще бъде малцинство и няма да застраши бъдещите капиталисти.

През март 1990 г. БКП се преименува в БСП. Прави го след сложен ритуал на вътрешнопартийна демокрация (пар­тиен референдум), имащ за цел да внуши на „редовите комуни­сти", че тъкмо те искат тъкмо това. Не я смущава фактът, че съществува БСДП (на Дертлиев) и че „социалист" е тъждествено на „социалдемократ". Най-комичното и най-скандалното е, че Партията от болшевишка се превръща в ревизионистка точно от хора, които цял живот са се афиширали ка­то врагове на ревизионизма.

Все пак „мирният преход" при „смяната на системата" не може да се извърши без изкупителни жертви – страната е доведена до катастрофа, партията, управлявала няколко десе­тилетия, е невинна, тогава трябва да има виновни лица. Задържан е Тодор Живков. После решават да „хвърлят на лъво­вете" Петър Младенов – президентът е тромав човек, от не­го не става нито лидер, нито интригант, нито бизнесмен... През май 1990 г. набират обороти студентските стачки, искащи оставката на Младенов. В софийския университет стачкуват около двеста души, в другите вузове – по няколко десетки, а някъде – неколцина. Въпреки малобройността си, стачкуващите са активни, и улеснени от пасивността на вузовските ръководства, успяват да прекъснат учебните занятия. Ма­смедиите, контролирани от БСП, широко отразяват стачката, създавайки впечатление, че едва ли не цялата страна се е надигнала срещу президента. Младенов подава оставка след „упорита съпротива". Доволна от „победата", тълпата се опи­ва от силата си и добива усещането, че твори историята на улицата. Никому не минава през ума, че лесните победи са по­дарени от противника.

Оттук набира сила еуфорията „45 години стигат!". Тя ще приключи на голям галамитинг на СДС на Орлов мост в София, където, противно на дипломатическото приличие, при­съства и американският посланик Сол Полански.

БСП се изправя пред най-трудната част от играта – да загуби с достойнство изборите, насрочени за 11 юни 1990 г. Това не е лесно, защото не може да обяви намеренията си пред „редовите комунисти", нито пред партийните комитети. А те, стреснати от антикомунистическите крясъци на опози­цията, се консолидират и използват всички законни и незаконки средства за печелене на гласове. „Бой последен е този, дружно вси да вървим!"... Освен това с цел да контролира и манипулира политическото пространство, Другият център е съз­дал няколко десетки партийки, чиито демократично-либерално-радикално-консервативно-християнско-ляво-дясно-монархо-републикански названия и програми объркват избирателя и го отклоняват от СДС – основната креатура на Центъра. В резултат на всичко това БСП спечелва блестяща изборна побе­да, получава абсолютно мнозинство във великото народно съ­брание и е принудена да състави второто правителство на Луканов. БСП просто не умее да губи избори.

И БРОЙКАТА ПАК СИ ОСТАНА 4.

Много точно представяне на събитята и прекрасен анализ.Пък и е написан на разбираем език.Интересно ще ми е поименното разкриване на "другия център" ,а и ролята на КГБ.
И само като си припомня ,че подскачах на 3-4 митинга ми иде да си извия са врата.
Още по-тегаво е ,че по перстройките бях започнал да гледам руска телевизия и сега се хващам все по-често да правя същото.ЛОШО.