Блестящата изборна победа поставя БСП и стоящата зад ръководството й номенклатура в трудно положение. БСП не може да започне „смяна на системата", без да се компрометира пред електората си и пред целия народ – то­гава всеки би заподозрял, че цялата политическа борба е нагласена работа и номенклатурата не защитава никакъв со­циализъм, пък бил той и демократичен. Правителството на Луканов тъпче на място, реформите губят скорост и сце­нарият е застрашен от провал. Още на старта България изостава в реформите от другите социалистически стра­ни.

Играта се затруднява от факта, че основните изпъл­нители, включително депутатите на БСП и членовете на Висшия партиен съвет (ВПС), не са посветени в целия сценарий, а са наизустили само своите „реплики" (ако бъдат посветени много хора, тайната вече няма да бъде тайна, „актьорите" няма да се вживеят в ролите си и цялата игра ще се провали) и често реагират първосигнално (в полза на „нашите" и против „техните"). Така при избора на прези­дент за малко не се стига до гаф – само два гласа не дости­гат на Виктор Вълков (след провала на Дертлиев), за да за­еме мястото, определено за Желю Желев.

В условията на тази безпътица Другият център реша­ва да подпали Партийния дом. Дали подпалвачите са прави­ли аналогия с подпалването на Райхстага през 1933 г. (нади­гащият се фашизъм действа!), или просто са искали допъл­нително да поляризират електоратите и да объркат наро­да, за това може само да се гадае. Изводът е, че българите като деца приемат на сериозно и най-нескопосаната провокация – страната веднага се разделя на два лагера: вярващи, че това е дело на фашистите (кои?), и други, обвиняващи комунистите. Опитът показва, че народът може да бъде манипулиран и по-елементарно.

Докато реформата буксува, Другият център не си губи времето. На нарочно подбрани хора се раздават куфарчета с пари, за да открият свои фирми; тези фирми с относителната си масовост, симулирайки частен бизнес, в бъдеще трябва да легитимират „едрия" капитал. Доверениците са подбирани не по партиен признак, а по тяхната безогледност и липса на мо­рал (само безнравствен човек може да приеме пари, ограбени от народа). Като първа лястовичка на „едрия" капитал на сце­ната пробно излиза Валентин Моллов. Дебютът е успешен: никоя държавна институция не го пита откъде има милиони­те си, а го оставят да разказва как в Либия като партиен секретар спестил 12 хиляди марки и много умно ги „завъртял"..., т.е. като за пред българи номерът минава.

Пак по Луканово време управниците решават да изпроб­ват търпението на българите, като организират глад. В при­родно богата страна като България подобна задача е трудно изпълнима, но въпреки това успехът е пълен - магазините се изпразват от стоки и километричните опашки от пенсионе­ри стават атрибут на демокрацията. Бунтове няма и това е индикация, че българите могат да бъдат мачкани до безкрайност.

Още по-рано профсъюзите са поделени между кръстю Петков и Константин Тренчев, които си разпределят ролите: когато единият каже „за", другият е „против", и обратното. клубовете по интереси тайно оказват подкрепа на КТ „Подкрепа" за образуване на местни синдикални структури, а „запа­дняците" помагат за укрепване на авторитета на Тренчев, като го издигат на поста вицепрезидент на международна син-дикална организация. Суетен човек като него обича да играе ролята на влиятелна личност и да бъде арбитър в споровете между политическите сили. Никой обаче не си задава елемен­тарния въпрос откъде той има пари дори само за няколкото ежегодни пътувания, които прави до Америка (едноседмични­ят престой в САЩ струва хиляди долари!).

Понеже повече не може да чака, Другият център възлага на Тренчев да „свали" правителството на Луканов. Подпомо­гнат от всички участници в играта, лидерът на КТ „подкрепа" организира „национална" стачка. Тренчев си дава вид, че мощно натиска, Луканов – че яростно се съпротивлява, и кога­то конфронтацията добива съвсем правдоподобен вид, правителството на БСП пада. Най-после! Непосветени в играта, „редовите социалисти" страдат и сплотяват редиците си, про­тивниците им се радват на новата победа на демокрацията, а Другият център прави следващата си стъпка.

Не е удобно да се провеждат нови избори (не е минала и година от предишните!). След нови пазарлъци и симулативна жестока борба между „политическите сили" се стига (в име­то на България!) до „правителството на надеждата" (за ко­го?) на Димитър Попов, в което участват и трима министри от СДС. Министър-председателят е вдъхващ уважение чес­тен човек, готов да услужи на всеки, който се отнесе добре с него, и особено на силните на деня; министрите в кабинета му са достойни за шефа си. Сега вече „реформата" може да запо­чне, макар и не в оптимален вариант (повечето министри са социалисти, и значи БСП е съпричастна на капиталистическите промени, а не е „изнасилена").

След форсирано разясняване в медиите, че „опашката на котката трябва да се реже наведнъж, а не на части", през фе­вруари 1991 г. се извършва т.нар. освобождаване на цените („шокова терапия"). Спекулантите изваждат скритите стоки и магазините се препълват с всякакви благини на астрономически цени. Всички в хор славят пазарната икономика, като БСП все пак се тюхка за социално слабите, а СДС обяснява колко хубаво е, освободен от комунизма, да умреш от глад. Бизнес­менът Черпоков и депутатите икономисти от СДС Венцес­лав Димитров и Асен Мичковски за пръв път обясняват на смаяния народ, че „строим капитализъм" – най-голямото бла­го за човечеството – и че социалното неравенство е най-голе­мият залог за процъфтяване.

На скъпотията премиерът Попов реагира с призива „За Бога, братя, не купувайте!", иначе казано, „Мрете, братя, но без паника!". С това навярно смята, че е изпълнил своя дълг пред нацията.

Сега започва разцвет на „гаражната икономика" и на тро­тоарната търговия, в резултат на което градовете заприли­чват на голям битак. „Държавен вестник" се задръства с новорегистрирани фирми с всевъзможен предмет на дейност – получените куфарчета с пари са влезли в действие, а покрай тях се увличат и предприемчиви наивници. Набират скорост първите охранителни фирми, пробват се първите рекетъори...

Натрупва се опит в съзнателното разоряване на печеливши предприятия с перспектива за евтиното им приватизиране. Амнистираните престъпници заедно с изгладнелите лумпени издигат престъпността на прилично ниво. Полицията, прокуратурата и съдилищата се научават да бъдат безпомощни... Въобще, българската демокрация настъпва.

ВПС и Другият център знаят, че трябва да създадат илю­зия за правова държава пред народа и пред света. Това означа­ва, че трябва да има някакво възмездие за виновниците за съсипването на България. След дълго протакане на различни да­ти стартират процесите № 1, 2, 3 и 4. И сега блясва с цялата си беззъбост неспособността на правната система да осъди големите престъпници. Тодор Живков и компания могат да получат заслужено наказание само в открит политически про­цес. За правниците такива процеси са табу. Налага се да вме­няват във вина на Живков това, че раздавал на „елита" на нацията апартаменти и коли (не ги е присвоил все пак!) без законно оформени документи. А ако се беше сетил да ги „офор­ми"? Ако бяха „законно оформени" концлагерите и възроди­телният процес?... Тогава нямаше да има нито виновници, ни­то процеси! „Доразследванията" продължават в очакване об­виняемите да измрат от естествена смърт. Тези дела с фар­совото си развитие имат голямо възпитателно значение за народа: показват му, че големите престъпления винаги оста­ват безнаказани. А това е стъпка към демокрацията.

След избирането на Желю Желев за президент, за предсе­дател на НКС на СДС е избран Филип Димитров. Тази невзра­чна фигура изниква от политическото небитие. Суетен и ам­бициозен славолюбец, той се интересува единствено от собственото си величие и реализация, непрекъснато предизвиква разцепвания и „отлюспвания", като вместо да създаде масова организация, успява да превърне СДС в конгломерат от споре­щи котерии. Така надминава очакванията на покровителите си.

Дебатите във Великото народно събрание напомнят ми­тинг. Вместо да изработват закони, депутатите непрекъснато се занимават с въпроси от компетенцията на правител­ството, приетите закони се оказват лоши, по-голямата част от силите се изразходват за политическа реторика. Това е самоцелно „разкарване на топката", при което депутатите от СДС се заяждат с комунизма (който вече не е заплаха, защото никой не защитава тази идея), а за БСП това е удобно: във ВПС и в Другия център знаят, че отговорността за „въвеждането на капитализма" в България трябва да поеме едно правителство на СДС; това означава скорошни избори и гарантираното им загубване. Когато насрочването на нови из­бори назрява, БСП форсира приемането на нова конституция. Тя с нищо не застрашава предишните престъпници и бъдещите капиталисти.

Изборите през есента на 1991 г. преминават под лозунги срещу комунизма (а не против оформилата се Мафия) от стра­на на СДС и под знака на социалната демагогия от страна на БСП. Единствената партия с дълбоки корени сред народа – БЗНС – умело е разбита на малки партии и не оказва влияние върху събитията. СДС спечелва измъчена победа с 1 % предни­на пред БСП. Другият център въздъхва с облекчение: вече може „официално" да се „въведе" капитализмът.

Едва сега ВПС на БСП счита за възможно да уведоми „ре­довите социалисти", че положението е овладяно и няма нищо страшно.

Правителството на СДС, сформирано от Филип Дими­тров, като че ли си е поставило за задача да се изпокара с всички: възникват конфликти със синдикатите, обтягат се отношенията със „съюзника" ДПС, между представителите на отделните партии в НКС се разменят остри реплики... Ако към това се добави и пълното равнодушие на премиера към народа на „тази страна" и своеобразната му икономическа политика, провеждана с участието на тайфа от чуждестранни съветници, нищо чудно, че България затъва още повече в то­талната си разруха. С неадекватните си действия той унищожава електрониката, за малко не разрушава военно-промишления комплекс, атомната енергетика, химическата промишле­ност, селското стопанство... Не само той, естествено. Ос­вен това правителството се забърква в оръжейна, зърнена и други афери – нещо, което силно удря по авторитета му.

Правителството (и не само то) форсирано прави коруп­цията повсеместно явление и скоро политиците, висшите чи­новници и бизнесмените от всички цветове стават милионе­ри. За сметка на народа, разбира се.

Сега вече „едрият капитал" излиза открито на сцената.

„Мултигруп" действа „по-тихо", но Първа частна банка, „Прософт" и др. присъстват навсякъде и заливат вестниците, ра­диото и телевизията с реклами. Включват се и по-малки тех­ни събратя и в някои моменти зрителят остава с усещането, че телевизията е създадена главно за реклами, паузите между които се запълват с други програми. Някои от рекламите са направо провокационни, като например тези за кучешки и котешки храни. Поне 80% от българите не могат да си позво­лят лукса да сложат на масата си храна за кучета и котки и рекламата им показва, че хората у нас стоят по-долу от богаташките кучета и котки. „Искахте демокрация? Ето ви я!" е подтекстът.

При правителството на СДС се развихря без ограниче­ния форсираното ограбване на държавните предприятия и на цялата страна, прането на мръсни пари, износът на капитали в чужбина, престъпността... СДС обвинява БСП, БСП обвиня­ва СДС и играта продължава без промени. Герой на нашето време става далавераджията. Той е нагъл и без чувство за срам изважда на показ богатствата си пред изгладнелия народ.

Гордост на СДС са реституцията и задръстените от стоки малки магазинчета и тротоари. Реституцията облаго­детелства 3% от населението, но засяга градските инфраструктури: кина, театри и други културни обекти са превърна­ти в магазини и увеселителни заведения, а големите магазини и ресторанти са „нарязани" на малки дюкянчета – градовете добиват поевропейчен ориенталски вид.

Хубава работа свършва СДС за номенклатурата, но ако продължава да бъде на власт, рискува напълно да се дискредитира пред привържениците си. А ще бъде нужна и занапред ка­то „отгледана" и управлявана опозиция, за да не възникне истинска. Затова чрез сложна комбинация, в която участват пре­зидентът, ДПС и много други артисти, през есента на 1992 г. СДС успява да се отърве от бремето на властта.

БСП обаче не е готова да го поеме – все още има неразграбени предприятия и ТКЗС-та, както и пари за „пране". Затова е добре грабенето и прането да станат при управлението на „несвое" правителство. След дълги и срамни пазарлъци, придобили фарсов характер, БСП съумява да се измъкне от властта и проф. Любен Беров съставя правителство с мандата на ДПС.

следва

Тренчев, като агент на ДС е употребен в режисираният "палеж" на Партийния дом - факти уж няма, но забележете от тогава почти изчезва от медииното пространство! Явно някой го държи с достатъчно компромати в мат, така Подкрепа няма никакъв шанс даже да заприлича на Солидарност - Полша !

Чакам предпразнично 3-та част.

Ще има още много части.