Има училища и университети за ковачи, стругари, трактористи, юристи, лекари, инженери, икономисти... Понеже има такива професии. Училища за политици няма. Защото няма такава професия. Политик може да стане всеки – тук няма изискване за професионален ценз – и българската дейс­твителност е живо потвърждение за това. Може, ако зад гърба му стои мощна група от заинтересувани хора, която да го избере от името на народа. И държавник може да бъде всеки – българският опит от последните десетилетия потвърждава това.

Какъв все пак трябва да бъде идеалният политик? Ме­диите и предизборните плакати дават отговор на въпроса: умен, честен, етичен, волеви, образован, висок професиона­лист... Стоп! Как така ще бъде професионалист, след като няма училище за политици, пък и няма такава професия?... Всъщност в наши дни авторитетният епитет „професио­налист" се прикачва на подставеното лице (наемника) на някоя влиятелна групировка. Ако в продължение на няколко де­сетилетия един човек е в центъра на събитията, той при­добива политически опит, получава информация, недостъп­на за другите, усвоява някои процедури и трикове и това му позволява да преодолява различни препятствия, служейки на покровителите си и на собствената си кариера. От името и в името на народа. А интересите на обществото? Уважаващият себе си политик не се интересува от такава проблематика, макар че интензивно я размахва в предизборните кампании; за него обществото са различните групи на упра­вляващата върхушка (елит), които финансират неговия въз­ход; широките народни маси са плебс, тълпа, стадо, което трябва да бъде прилъгано и приспано с предизборни обеща­ния, при необходимост насъскано срещу измислен враг и ма­нипулирано с всички средства на манипулативните техно­логии. Ако не постъпва така, няма да бъде политик – ели­тът няма да спонсорира кариерата му, медиите няма да му предоставят трибуните си, икономическите групировки ня­ма да го канят в управителните си съвети... А къде остана­ха неговата честност, етичност и прочие афиширани добродетели? Те са за трибуната. Кандидат-политик, който иска да служи на тези добродетели, е неизбираем – управляващият елит няма да го издигне като политик. Такива са действителните правила на демократичната игра.

Често казват, че даден политик или управник се е ко­румпирал, защото не е издържал изпита с властта. Обикновено това е вярно, когато става дума за начинаещ политик, който първоначално е имал искрени намерения да служи на своя народ. „Старите кримки" споменават думата „коруп­ция" само в предизборните си речи или когато изобличават свой противник – те знаят, че корупцията е част от политическия живот и от собствената им кариера. „колегите" – и приятели, и противници – не биха търпели в своята банда от „професионалисти" безупречно честен догматик. Нито пък спонсорите – те се нуждаят от свое лоби във властта, а не от светец със собствено мнение. „Светец", попаднал сред политици прагматици, ще изгори като метеор и ще осъ­ществи само малка част от своята програма. „Малко" е по­вече от „нищо", но апостолът на правдата, навлязъл в политиката, трябва да бъде подготвен психически, че преби­вава там за кратко време.

Политикът, дошъл на власт, т.е. станал държавник, се сблъсква с проблеми, които трябва да реши на всяка цена, ако иска да остане на власт. Оказва се, че основният проб­лем е... оставането на власт. За да успее, той трябва да бъде умен, хитър, комбинативен, прагматичен... И това обикновено влиза в конфликт с морала, от името на който държавникът действа. Николо Макиавели дава ценни напътст­вия за един държавник (Il Principe – Принцът): „..Мъдрият владетел не е длъжен да бъде верен на дадената дума, ако с това уврежда на себе си... Никога не липсват причини, за да се прикрие нарушеното обещание... Не е необходимо владе­телят да притежава всички добродетели; необходимо е оба­че да изглежда, че ги притежава... Когато го слушат и гле­дат, да прави впечатление на човек, преизпълнен с благочес­тие, честност, непорочност, човечност, вяра... Всеки вижда как изглеждаш, малцина са, които могат да разберат какъв си... Владетелите трябва да предоставят на други неблагодарните дела, а за себе си да запазват благодатните... Мно­го по-сигурно е владетелят да внушава страх, отколкото да бъде обичан." Звучи съвременно, нали? Да не повярваш, че оттогава са изминали пет века!

Разбира се, това не са единствените качества, които държавникът трябва да притежава. Той е длъжен да си дава сметка какво прави и защо го прави. За да запази властта си, му се налага да посвърши и нещо полезно за държавата и обществото. Но най-важното е, че трябва да защитава ин­тересите на групата (класата), която го е поставила на власт. Държавата съществува именно заради привилегиите на тази класа (елит). Дори абсолютният монарх или диктатор се съобразява с тях, ако не иска да бъде свален. Монархът, загрижен за опазване на династията си, обикновено пре­следва и дългосрочни цели. Държавникът, чиято власт е в рамките на един мандат, акцентира върху моментните по­требности. Това е особено добре изразено в слаборазвитите страни и най-вече в банановите републики – там дошли­ят на власт бърза „да си оправи положението", без да се ин­тересува от последиците от своите действия: „След мен – и потоп!" Естествено, без да засяга интересите на „спонсо­рите" си.

Казаното дотук представя в твърде неблагоприятна светлина и политиците, и държавниците. Може ли да бъде иначе? Досегашният исторически опит на всички народи показва, че не може. Фактически всички държави съществу­ват, за да обслужват своите привилегировани паразити. То­ва е залегнало в един от основните технологични принципи на управление: на определена прослойка преднамерено се да­ват НЕЗАСЛУЖЕНИ ПРИВИЛЕГИИ, поради което тези хора с всички сили защитават политическата власт – падне ли властта, те губят привилегиите си; всяка власт подбира привържениците си измежду хората с по-ограничени интелектуални възможности, но с неограничени амбиции за изди­гане и привилегии; тъкмо тази измет добива усещане за избраност (елитарност) и вътрешна убеденост, че й се пола­гат привилегии.

При реалния социализъм в България привилегирована беше номенклатурата, набирана по принципа „да се избере най-лошото измежду лошото" („лошите" са послушни и със зъби и лакти бранят привилегиите си). При „демокрацията" подборът на новите капиталисти се извършва по същия принцип: новата управляваща класа се формира от бивши номенклатурчици, офицери от ДС, някои реститути, безогле­дни „обикновени хора" (получили куфарчета с пари, ограбени от народа), обикновени пробивни кариеристи и новоизлюпе­ни „професионални демократи"; някои от тях са всичко то­ва едновременно. По този начин всяка власт в България из­вършва отрицателен подбор на кадрите си. Това обяснява защо страната ни почти винаги се е управлявала от посред­ствени и подпосредствени дребно скроени хорица с мегаломански амбиции и защо в морално отношение почти всички „първи хора" са измет.

Подобен принцип в една или друга степен доминира в целия свят. В по-изостаналите страни той се осъществява буквално. В развитите страни не издигат „най-лошото измежду лошото", но избират доказано посредствени хора, чи­ято най-висша морална ценност е собствената им кариера. Поради това сред управляващия елит рядко, и то при екстремни ситуации, попадат хора като Наполеон, Бисмарк или Дьо Гол. Има и друго: личности като Нютон, Фарадей, Бе­товен или Айнщайн не се съгласяват да бъдат въвлечени в политиката. Напротив, властогонци като Сталин, Хитлер, Чърчил или Александър Йорданов се стремят към властта като пеперуда към запалена свещ.

Самите политици и държавници, използвайки влияние­то си над медиите, упорито разпространяват митове за сво­ята изключителност и незаменимост. Част от митовете не са митове: умелото ръководене на държавата и общест­вото не е въпрос само на добро желание, а наистина изисква управленска квалификация, която се придобива в течение на много години, т.е. управниците трябва да бъдат „професио­налисти" и едва ли не щатни. Това пък означава, че даже да са навлезли в политиката с най-честни намерения, с тече­ние на времето ще образуват своя „професионална" общност, която обслужва главно себе си (и „спонсорите", естестве­но!). За да се избегне това, политиците трябва да се сме­нят често, което означава да не разбират от работата си. Оттук възниква дилемата кое е по-важно: често сменящи се непокварени и неквалифицирани наивници или постоянна „политическа класа" от компетентни и корупмирани шар­латани.

Обикновено златната среда се търси в правилата на „демократичната игра" – предполага се, че избирателят със своя вот отхвърля самозабравилите се политикани; предпо­лага се също, че общественото мнение чрез своите акции е коректив на политиканските изсилвания; че критиката на опозиционните партии не позволява разрастване на коруп­цията и вземане на пристрастни решения; че медиите също действат като коректив... Това значи, че ТРЯБВА ДА СЪ­ЩЕСТВУВА ОБЩЕСТВЕНО МНЕНИЕ, НЕЗАВИСИМО КАКТО ОТ ДЪРЖАВАТА, ТАКА И ОТ ПОЛИТИЧЕСКИ­ТЕ ПАРТИИ. Общественото мнение се създава на базата на ОБЩОПРИЕТИ МОРАЛНИ ЦЕННОСТИ, при активното участие на общопризнати авторитети като училище­то, църквата, културните институции, изтъкнати интелектуалци и други известни личности.

Опитът в страните от Първия свят доказва, че „демократичната игра" лесно се превръща в декоративен демократичен ритуал – съперничещите си партии и стоящи­те зад тях икономически структури водят борба за плячка, а пред публиката спорят по второстепенни въпроси, но при опасност винаги действат съвместно против общия си враг – народа; училището, медиите и другите фактори, влияещи върху общественото мнение, или са собственост на силни­те на деня, или лесно се купуват. Това е естествено за об­щество, където богатството всъщност е единствената мо­рална и социална ценност.

В България то се демонстрира по доста драстичен на­чин. Партиите – почти всички контролирани от Мафията – солидарно унищожават българския народ. Медиите, въпреки показния плурализъм, дискутират само теми, одобрени от Мафията, по начин, удобен за нея. Казионните синдикати демонстративно размахват юмруци и пет пари не дават за трудещите се. Православната църква, както винаги, е безу­частна към страданията на своя народ. Организации, обеди­няващи и защитаващи народа, просто липсват. Какво чудно тогава, че Мафията безнаказано прави каквото си иска! Въпреки демократичната клоунада!

Наистина ли няма изход от положението? Изход, възможен поне като теоретичен модел?... Има. При това практичен. Историята е показала, че НИКОИ УПРАВНИЦИ В

НИТО ЕДНА СТРАНА В НИКОЯ ЕПОХА НЕ СА НАПРА­ВИЛИ НИЩО ДОБРО ЗА НАРОДА СИ, АКО НЕ СА БИ­ЛИ ЗАСТАВЕНИ ДА ГО НАПРАВЯТ ЧРЕЗ СИЛЕН НАТИСК ОТДОЛУ, ОТ НАРОДА. Това е изходът. Това е непрекъснат процес на противоборство между широките на­родни маси и самозабравящите се политици (дори когато са произлезли от народа!) И обществото живее в постоянно динамично равновесие. Ако политиците и управниците по­бедят, обществото загива, а държавата запада. Ако народът смаже управниците, на тяхно място идват други (не по-добри) или държавата загива.

И така, само силният отпор отдолу осигурява контакт между управници и управлявани и дава възможност на народа да отстоява своите ИНТЕРЕСИ, ЧЕСТ И ПРАВО НА ЖИВОТ. Само тогава политиците и държавниците ра­ботят не само за себе си, но и за обществото.

 

Георги  Андреев
Следва

Хареса ми този дълбок, аргументиран анализ, който води до неуспоримата логика на финалното изречение. И това наистина е единствения работещ за обществото и държавата модел. Силно, осъзнало силата и мястото си в изграждането на държавата и управлението общество, с ясно съзнание че като основен данъкоплатец е и основния спонсор и работодател на управляващите. И в това си качество има пълното право да изисква и им налага да бъдат държавници, убедени, че за тях е най - безопасно и изгодно да служат за възхода на нацията и държавата.