Постинг
03.12.2010 13:12 -
За плюскащите свинско
Автор: alchemist
Категория: Лични дневници
Прочетен: 366 Коментари: 0 Гласове:
Последна промяна: 03.12.2010 13:14
Прочетен: 366 Коментари: 0 Гласове:
0
Последна промяна: 03.12.2010 13:14
Малцинствата заемат все по-голямо място в европейския дебат – обсъжда се степента им на интегрираност, а и нуждата от интегрираност; обсъждат се отношенията им с мнозинствата, които не винаги са гладки.
Политически коректното замазване на съществуващите проблеми постепенно отстъпва пред трезвия разговор, основан на обективна оценка на отношенията.
Разбира се, всяко посочване на трудното съжителство бива използвано от десните националисти и това прави обсъждането на проблемите още по-сложно – на някои малцинствени групи трябва да се напомня, че, освен права, имат и задължение, а на националистите - че малцинствата, освен задължения, имат и права.
Няколко дни бяха нужни, докато се намерят двама младежи, съгласни да говорят за омразата към германците. Явлението е познато на всички, но никой няма желание да говори за това. Или се страхува. Аргументите за отказите в мейлите, които получих, бяха от рода „искам най-после да забравя училището” или пък “не искам да ме пребиват”. Понятието „омраза към германците” се появи преди година. Двама учители писаха в списанието на берлинския профсъюз GEW[1], че в берлинските училища съществува „специфичен вид омраза към германците”. „Много германчета, писаха те, се чувстват в училище като едно отхвърлено, провокирано и дискриминирано малцинство.” Младежите, които не са германци, презират останалите и гледат на Германия само като на „общество за плячкосване”.
На берлинския профсъюз GEW му бе нужна година, за да организира дебат по темата. Проблемът за обсъждане му бе толкова неприятен, че надсловът, под който се проведе дискусията, беше омекотен: „Така наречената омраза към германците”. Темата обаче бе изместена от дебата за интеграцията, предизвикан от книгата на един от заместник-председателите на Германската централна банка - Тило Сарацин. Книгата, накратко казано, хвърля отговорността за оглупяването на германското общество най-вече върху мюсюлманските имигранти. Малко след това канцлерът Ангела Меркел си присвои темата с признанието: „Мултикултурализмът се провали.”
Ако днес човек тръгне из Берлин да търси жертви на омразата към германците, ще научи истории, на които трудно някой би повярвал. Истории, като например тази, която разказва бившата училищна директорка Марион Бернинг. В нея се разказва за германче, което в продължение на месеци било пребивано от арабските си съученици, ”защото се казвало Кристиян и името му идвало от думата Христос”. Норберт Гундакер, учител в основно училище, също е ставал свидетел на явлението и споделя своите наблюдения: „Всичко, което се различава от масата, бива задушавано от тълпата. Който учи и се стреми към висок успех, го изкарват хомосексуалист, а германските съученици биват наричани плюскачи на свинско.” Гундакер добавя, че потисканите германчета търсят спасение в отсъствията по болест, за които представят медицински бележки. От онова, което ми разказа Гундакер, има едно изречение за потисканите ученици, което не се забравя. „Те сигурно са самотни до побъркване”. Това изречение може в пълна сила да важи и за Мая. Мая казва, че има много приятели, но не споделя с почти никого за преживяванията си в едно училище в Шарлотенбург (квартал на Берлин - бел. прев.). С нея имах среща в кафене в центъра на Берлин, така нареченото „Берлин – мите”, до Чекпойнт Чарли. Мая се извини, че е закъсняла. Поиска само минерална вода и нищо друго. Разказа ми, че в момента учи за готвачка, а после „ще яде достатъчно”. Разказът й за последната й година в училище звучеше като разказ за дълго пребиваване в чужбина. Нарече го „екскурзия в другия свят”. Другият свят се намира в квартал Шарлотенбург. Мая трябвало да повтори десети клас. Приели я в „Елизабетшуле”. Когато за първи път отишла там, видяла момичета със забрадки, момчета със златни верижки на вратовете и няколко германци. Помислих си: “А, май става интересно!” В класа й имало 30 ученика, от които само тя и още двама души били германци, а останалите били от Турция, Ливан, Обединените арабски емирства. “Чувствах се като чужденка в класа. Нищо не разбирах. В междучасията, а и в часовете всички говореха на турски и на арабски. Беше супер лошо, когато в часа по етика арабските и турските ми съученици обявиха хомосексуалистите за „уроди” и казаха, че те трябва да бъдат избити до крак.” Мая ми разказа и за изнервящото гладуване по време на Рамазана, когато в продължение на месец столът в училището не работел и „седмици наред червата ми куркаха от глад”. И днес Мая не може да разбере в кой свят живеят съучениците й, защото те никога не си подават носа извън квартала, а през ваканциите и отпуските си ходят в Турция и Йордания. “Те не познават Германия - веднъж по естествознание учителката ни попита колко смятаме, че е процентът на чужденците в Германия и всички от моя клас, които не бяха германци, посочиха процентите – 70% и 80%.” Следващата ми среща бе на пейка в парка с Аксел, който в момента работи на строеж, а преди това е завършил “Густав Лангеншайд”. На интернет-страницата на училището пише, че името на учебното заведение е избрано, защото Лангеншайд „бил толерантен човек”, който „се интересувал от всички хора, независимо от каква религия и произход са”. Ако човек слуша Аксел, обаче, не остава с впечатление, че мнозинството от учениците следват примера на толерантния Лагеншайд. Около 80% от учениците в „Густав Лангеншайд” в берлинския квартал „Шьонеберг” не са от германски семейства. „Училището беше ад”, спомня си Аксел. „Накрая дори не намирах кураж да изляза от класната стая по време на междучасията. На нас, германците, ни викаха “картофи“, а на учителките - „изродки”. В класа имаше и турци, за които „Аллах не беше толкова важен”. С тях Аксел си общувал много добре. „Но държат ли на религията си, е невъзможно да излезеш на глава с тях. Те смятат, че тяхната религия е по-висша от нашата.” Третата ми среща бе с министърката по въпросите на семействотоКристина Шрьодер. Говорих с нея в служебната й кола, на връщане към Берлин. Тя бързо се отзова на поканата ми, въпреки че графикът й бил много натоварен. Причината бе темата – омразата към германците, на която тя също станала жертва. “Преди няколко години се погрижих в страната да не излиза едно ислямско списание, което подстрекаваше към антисемитизъм. Веднага към мен заваляха писма и мейлове, в които ме ругаеха и наричаха “немска курва и нацистка”. А днес побеснявам, като си представя, че 15-годишни германци трябва да понасят най-груби ругатни само защото са германци!” На въпроса ми какви са причините за омразата към германците, министърката отговаря: „политизираният екстремистки ислям”. Според нея е „проблематично”, че законът срещу настройване на обществото срещу даден народ е неприложим при проява на омраза спрямо германците. „Юридически можеш да бъдеш подведен под съдебна отговорност, ако кажеш: „гадни турци”. Сега обаче трябва да се помисли и за адекватна правна санкция за омразата срещу германците, защото и тя е расистка и враждебна към чуждото, аргументира се Кристина Шрьодер. Следващата ми среща бе с Томас Кнор, който имаше много притеснен вид. В момента той си търси работа, защото на предишното си работно място допуснал сериозна грешка – по време на родителска среща в училището „Густав Лангеншайд” споделил част от опита си като социален работник, работещ в същото учебно заведение. Още същия ден директорката го извикала на разговор и го уволнила.
В какво се състояла работата на Кнор? Той се занимавал с учениците, които имали свободен час. Играел баскетбол с тях, което много им се харесвало, защото бил алтернативен вариант на математиката. През първите дни Кнор често влизал в час, за да може по-добре да опознае учениците. В седмите класове попадал на по “20 ученика от 10 различни националности и трима германци”. Учителките имали проблем с дисциплината, не можели да преподават, а за да настъпи тишина, карали учениците да преписват. По думите на Кнор най-ужасяващо било извънредно грубото отношение между самите ученици. На германчетата викали евреи. Дори на самия Кнор една ученичка от Ливан му креснала в лицето: “Куче такова!”. Кнор казал на момичето, че ще каже на баща й за държанието й. Тя настойчиво го помолила да не го прави. Когато бащата научил, останал безкрайно изненадан. Давайки си сметка, че родителите нямат никаква представа какво се случва с децата им в училище, Кнор решил да разкаже на родителската среща за ставащото в училището “Густав Лангеншайд”. Той започнал със следната случка: веднъж в коридора на училището видял едно плачещо германско момиче. Кнор я попитал какво се е случило. Тя му отговорила, че се притеснява за приятелката си, също германка, която от няколко дни не била идвала на училище, защото „не смеела”. Страхувала се от турците, защото им казала, че не ги харесва. “И аз не искам да седя повече в това училище. Страх ме е”, признало момичето. Кнор се обърнал към родителите с въпрос: „Къде се намираме, щом трябва да ни е страх, че сме германци?” След това той разказал и за други случки на изолация на германски ученици и за това как родителите трябва да помогнат за решаването на проблема. “Странното беше, че преди мен говори училищната директорка, която обрисува такава прекрасна картинка, че си помислих: ние за едно и също ли училище говорим?”. Ето защо уволнението на Кнор не е никак учудващо.
След Кнор се срещнах със Санем Клеф. Темпераментна жена, която е учителка в основно училище. Родена е в Анкара и е женена за германец. Ръководи проекта „Училище без расизъм” - проект, в който са включени 800 училища, задължили се да предприемат мерки срещу „всички форми на расизма”. Клеф говори уверено, но много добре знае за какво не иска да говори. Лицето й помръква, когато чува думите „омраза към германците” и заради това половин час говори за други неща - явленията, срещу които се бори проектът: „антициганизъм, антисемитизъм, хомофобия, десен екстремизъм”. „За моя голяма изненада, мнозинството от германското общество не забелязва как са дискриминирани имигрантите. В Анклам и Магдебург се чувствам ужасно и то не заради нацистите, а защото там дори продавачката на хляб проявява нетърпимост към имигрантите.” Когато най-накрая решава да спомене омразата към германците, тя обяснява, че явлението силно се преувеличава. Тя гледа с насмешка на изявленията на министърката по семейните въпроси, които коментира с въпроса: „Да не би министърката да поиска и санкции срещу омразата към дебелите?”. По думите й младите хора имат склонност да очертават територии и потребност да принадлежат към силната група. Когато група младежи имигранти „набият четирима германци, те за три минути се чувстват като царе”, но това не би могло да се класифицира и обобщава като омраза към германците, смята Клеф.
Зюддойче цайтунг, 9 ноември 2010 Превод от немски Ирина Илиева
Целият текст: тук
Политически коректното замазване на съществуващите проблеми постепенно отстъпва пред трезвия разговор, основан на обективна оценка на отношенията.
Разбира се, всяко посочване на трудното съжителство бива използвано от десните националисти и това прави обсъждането на проблемите още по-сложно – на някои малцинствени групи трябва да се напомня, че, освен права, имат и задължение, а на националистите - че малцинствата, освен задължения, имат и права.
Няколко дни бяха нужни, докато се намерят двама младежи, съгласни да говорят за омразата към германците. Явлението е познато на всички, но никой няма желание да говори за това. Или се страхува. Аргументите за отказите в мейлите, които получих, бяха от рода „искам най-после да забравя училището” или пък “не искам да ме пребиват”. Понятието „омраза към германците” се появи преди година. Двама учители писаха в списанието на берлинския профсъюз GEW[1], че в берлинските училища съществува „специфичен вид омраза към германците”. „Много германчета, писаха те, се чувстват в училище като едно отхвърлено, провокирано и дискриминирано малцинство.” Младежите, които не са германци, презират останалите и гледат на Германия само като на „общество за плячкосване”.
На берлинския профсъюз GEW му бе нужна година, за да организира дебат по темата. Проблемът за обсъждане му бе толкова неприятен, че надсловът, под който се проведе дискусията, беше омекотен: „Така наречената омраза към германците”. Темата обаче бе изместена от дебата за интеграцията, предизвикан от книгата на един от заместник-председателите на Германската централна банка - Тило Сарацин. Книгата, накратко казано, хвърля отговорността за оглупяването на германското общество най-вече върху мюсюлманските имигранти. Малко след това канцлерът Ангела Меркел си присвои темата с признанието: „Мултикултурализмът се провали.”
Ако днес човек тръгне из Берлин да търси жертви на омразата към германците, ще научи истории, на които трудно някой би повярвал. Истории, като например тази, която разказва бившата училищна директорка Марион Бернинг. В нея се разказва за германче, което в продължение на месеци било пребивано от арабските си съученици, ”защото се казвало Кристиян и името му идвало от думата Христос”. Норберт Гундакер, учител в основно училище, също е ставал свидетел на явлението и споделя своите наблюдения: „Всичко, което се различава от масата, бива задушавано от тълпата. Който учи и се стреми към висок успех, го изкарват хомосексуалист, а германските съученици биват наричани плюскачи на свинско.” Гундакер добавя, че потисканите германчета търсят спасение в отсъствията по болест, за които представят медицински бележки. От онова, което ми разказа Гундакер, има едно изречение за потисканите ученици, което не се забравя. „Те сигурно са самотни до побъркване”. Това изречение може в пълна сила да важи и за Мая. Мая казва, че има много приятели, но не споделя с почти никого за преживяванията си в едно училище в Шарлотенбург (квартал на Берлин - бел. прев.). С нея имах среща в кафене в центъра на Берлин, така нареченото „Берлин – мите”, до Чекпойнт Чарли. Мая се извини, че е закъсняла. Поиска само минерална вода и нищо друго. Разказа ми, че в момента учи за готвачка, а после „ще яде достатъчно”. Разказът й за последната й година в училище звучеше като разказ за дълго пребиваване в чужбина. Нарече го „екскурзия в другия свят”. Другият свят се намира в квартал Шарлотенбург. Мая трябвало да повтори десети клас. Приели я в „Елизабетшуле”. Когато за първи път отишла там, видяла момичета със забрадки, момчета със златни верижки на вратовете и няколко германци. Помислих си: “А, май става интересно!” В класа й имало 30 ученика, от които само тя и още двама души били германци, а останалите били от Турция, Ливан, Обединените арабски емирства. “Чувствах се като чужденка в класа. Нищо не разбирах. В междучасията, а и в часовете всички говореха на турски и на арабски. Беше супер лошо, когато в часа по етика арабските и турските ми съученици обявиха хомосексуалистите за „уроди” и казаха, че те трябва да бъдат избити до крак.” Мая ми разказа и за изнервящото гладуване по време на Рамазана, когато в продължение на месец столът в училището не работел и „седмици наред червата ми куркаха от глад”. И днес Мая не може да разбере в кой свят живеят съучениците й, защото те никога не си подават носа извън квартала, а през ваканциите и отпуските си ходят в Турция и Йордания. “Те не познават Германия - веднъж по естествознание учителката ни попита колко смятаме, че е процентът на чужденците в Германия и всички от моя клас, които не бяха германци, посочиха процентите – 70% и 80%.” Следващата ми среща бе на пейка в парка с Аксел, който в момента работи на строеж, а преди това е завършил “Густав Лангеншайд”. На интернет-страницата на училището пише, че името на учебното заведение е избрано, защото Лангеншайд „бил толерантен човек”, който „се интересувал от всички хора, независимо от каква религия и произход са”. Ако човек слуша Аксел, обаче, не остава с впечатление, че мнозинството от учениците следват примера на толерантния Лагеншайд. Около 80% от учениците в „Густав Лангеншайд” в берлинския квартал „Шьонеберг” не са от германски семейства. „Училището беше ад”, спомня си Аксел. „Накрая дори не намирах кураж да изляза от класната стая по време на междучасията. На нас, германците, ни викаха “картофи“, а на учителките - „изродки”. В класа имаше и турци, за които „Аллах не беше толкова важен”. С тях Аксел си общувал много добре. „Но държат ли на религията си, е невъзможно да излезеш на глава с тях. Те смятат, че тяхната религия е по-висша от нашата.” Третата ми среща бе с министърката по въпросите на семействотоКристина Шрьодер. Говорих с нея в служебната й кола, на връщане към Берлин. Тя бързо се отзова на поканата ми, въпреки че графикът й бил много натоварен. Причината бе темата – омразата към германците, на която тя също станала жертва. “Преди няколко години се погрижих в страната да не излиза едно ислямско списание, което подстрекаваше към антисемитизъм. Веднага към мен заваляха писма и мейлове, в които ме ругаеха и наричаха “немска курва и нацистка”. А днес побеснявам, като си представя, че 15-годишни германци трябва да понасят най-груби ругатни само защото са германци!” На въпроса ми какви са причините за омразата към германците, министърката отговаря: „политизираният екстремистки ислям”. Според нея е „проблематично”, че законът срещу настройване на обществото срещу даден народ е неприложим при проява на омраза спрямо германците. „Юридически можеш да бъдеш подведен под съдебна отговорност, ако кажеш: „гадни турци”. Сега обаче трябва да се помисли и за адекватна правна санкция за омразата срещу германците, защото и тя е расистка и враждебна към чуждото, аргументира се Кристина Шрьодер. Следващата ми среща бе с Томас Кнор, който имаше много притеснен вид. В момента той си търси работа, защото на предишното си работно място допуснал сериозна грешка – по време на родителска среща в училището „Густав Лангеншайд” споделил част от опита си като социален работник, работещ в същото учебно заведение. Още същия ден директорката го извикала на разговор и го уволнила.
В какво се състояла работата на Кнор? Той се занимавал с учениците, които имали свободен час. Играел баскетбол с тях, което много им се харесвало, защото бил алтернативен вариант на математиката. През първите дни Кнор често влизал в час, за да може по-добре да опознае учениците. В седмите класове попадал на по “20 ученика от 10 различни националности и трима германци”. Учителките имали проблем с дисциплината, не можели да преподават, а за да настъпи тишина, карали учениците да преписват. По думите на Кнор най-ужасяващо било извънредно грубото отношение между самите ученици. На германчетата викали евреи. Дори на самия Кнор една ученичка от Ливан му креснала в лицето: “Куче такова!”. Кнор казал на момичето, че ще каже на баща й за държанието й. Тя настойчиво го помолила да не го прави. Когато бащата научил, останал безкрайно изненадан. Давайки си сметка, че родителите нямат никаква представа какво се случва с децата им в училище, Кнор решил да разкаже на родителската среща за ставащото в училището “Густав Лангеншайд”. Той започнал със следната случка: веднъж в коридора на училището видял едно плачещо германско момиче. Кнор я попитал какво се е случило. Тя му отговорила, че се притеснява за приятелката си, също германка, която от няколко дни не била идвала на училище, защото „не смеела”. Страхувала се от турците, защото им казала, че не ги харесва. “И аз не искам да седя повече в това училище. Страх ме е”, признало момичето. Кнор се обърнал към родителите с въпрос: „Къде се намираме, щом трябва да ни е страх, че сме германци?” След това той разказал и за други случки на изолация на германски ученици и за това как родителите трябва да помогнат за решаването на проблема. “Странното беше, че преди мен говори училищната директорка, която обрисува такава прекрасна картинка, че си помислих: ние за едно и също ли училище говорим?”. Ето защо уволнението на Кнор не е никак учудващо.
След Кнор се срещнах със Санем Клеф. Темпераментна жена, която е учителка в основно училище. Родена е в Анкара и е женена за германец. Ръководи проекта „Училище без расизъм” - проект, в който са включени 800 училища, задължили се да предприемат мерки срещу „всички форми на расизма”. Клеф говори уверено, но много добре знае за какво не иска да говори. Лицето й помръква, когато чува думите „омраза към германците” и заради това половин час говори за други неща - явленията, срещу които се бори проектът: „антициганизъм, антисемитизъм, хомофобия, десен екстремизъм”. „За моя голяма изненада, мнозинството от германското общество не забелязва как са дискриминирани имигрантите. В Анклам и Магдебург се чувствам ужасно и то не заради нацистите, а защото там дори продавачката на хляб проявява нетърпимост към имигрантите.” Когато най-накрая решава да спомене омразата към германците, тя обяснява, че явлението силно се преувеличава. Тя гледа с насмешка на изявленията на министърката по семейните въпроси, които коментира с въпроса: „Да не би министърката да поиска и санкции срещу омразата към дебелите?”. По думите й младите хора имат склонност да очертават територии и потребност да принадлежат към силната група. Когато група младежи имигранти „набият четирима германци, те за три минути се чувстват като царе”, но това не би могло да се класифицира и обобщава като омраза към германците, смята Клеф.
Зюддойче цайтунг, 9 ноември 2010 Превод от немски Ирина Илиева
Целият текст: тук
Вълнообразно
Следващ постинг
Предишен постинг
Няма коментари
Вашето мнение
За да оставите коментар, моля влезте с вашето потребителско име и парола.
Търсене
