И всички рубладжии подскачат наоколо и шъткат. Сакън, санким, не хортувайте много-много, да не урочасаме чадото. Нищо, че инак е казал народът, в чието име рубладжиите се кълнат под път и над път: много баби, хилаво дете.
Много рубладжии, во истина много. И за много милиарди става дума. Как тъй да се пропусне тоз братски кяр, таз далавера беленска – само заради дръпнатите очи на некакви си японци ли?
По стар български обичай обаче родните рубладжии искат хем мустака в пърцуцата, хем душата в рая. Хем да се пишем по-европейци от Брюксел и стахановци в ядрените тестове, като си ги изпедепсаме сами (додето никой не гледа как им нагласяваме резултатите) – хем пък да прокараме и “Белене” някак си тъй в мъглата, между капките.
Да се поснишим, докато отмине бурята, демек. По челния пример на бай Тошо от Правец, дето днешният български премиер му стоя диван чапраз и като страж телесен, и като паметен обелиск при откриването на паметника му, и като последовател верен, щото то, нали, и една хилядна от това, което е направил той, да бехме построили... Та затуй и сега, като са завели една радиоактивни ветрове – бе я да се поснишим, едно три месеца да поизчакаме, пък белким ни отминат.
Само дето руснаците се запънали – точно както навремето Горбачов се запъна на бай Тошо – и той горкичкия ойде, та се не виде – само увисналото му чене запаметихме. Руснаците прочее се изрепчили: ний да не сме мечки някакви, та да ни разигравате. Казахме 31-ви март – и толкова. Нема Фукушима, нема Мукушима. Или кандисвайте, или си искаме неустойките (ама и рублите, дето ги вземаха вашите рубладжии – и тях си ги искаме).
И а насам – а натам – няма управия. Нашите молят, руснаците се репчат, Валентин Златев като техен консултант скърца със зъби: манете го тоа Трайко бе! В кучи гъз го заврете! Подписвайте, мамка ви банкянска, че станах за кашмер пред чорбаджиите!
Да, ама и от Брюксел скърцат със зъби. Нечуто, ама осезаемо. Че и Меркеловица, и тя – барабар Петко с мъжете. И намекват учтиво и изтънко – и оттам, и отвъд океана: а си подписал, а сме бастисали и помощи, и уважение – че и некои учтиво премълчавани до днес съображения може и да не премълчим. Такива едни, знаеш, персонални.
Ами сега? Какво да правят нашите – ниско приведения Бойко Борисов и още по-ниско приведената зад гърбината му чета? Мислили, мислили и накрая разумели какво. Спрели часовника! Врътнали му там едно колелце некакво и му взели тик-такането. Това направили. Днес може да ти се струва, наивний читателю, че е четвърти април. Не е. Още е 31-ви март.
И преговорите за АЕЦ “Белене” още текат. Денонощно. Гаврътнат по стакан “Путиновская”, замезят с печени картофи и пак продължат. Плюят в орисията, ама не спират. И няма да спрат, докато не се възроди дружбата и не се подпише анекс 12 към споразумението, което уж трябваше да се реализира чрез несъществуващ и до ден днешен договор. Или пък докато не се разсеят злите ветрове и прокоби над ядрената енергетика.
Разбира се, никой не знае какво си говорят помежду си рубладжии и братушки. Няма страшно: и когато са сваляли Батемберг, и когато са клали Стамболов, и когато са вдигали във въздуха “Света София”, пак е било така. Тайна велика е това, приношение пред олтаря на дружбата. И всеки принася каквото може: едни отечеството си, други – по някоя и друга рубла.
Можем да се надяваме само на едно: че часовникът ще си остане завинаги спрян. Че рубладжиите и братушките ще си останат завинаги на 31 март 2011 г. Че какво им е – и без това не могат да догонят времето.
Най-много то да ги догони.
Едвин Сугарев
www.svobodata.com
