Втора мантра: Демокрацията е най-ефективната форма на държавно управление
Демокрация, власт, пари, секс, свобода – това са тези мощни думи, които имат особено, почти мистическо въздействие върху публиката, но които рядко или почти никога не се подлагат на рационален анализ и универсална дефиниция. Поради тази причина и бъркотията в тяхното тълкуване и приложение, особено във всекидневната реч. Само че именно тази бъркотия дава възможност на враговете на демокрацията да ги превръщат в мощни инструменти за въздействие върху публичното мнение, употребявайки ги с определена пропагандна мотивация.
Ще се предприеме опит за анализ на това какво е демокрацията и каква е нейната полза или може би вреда за човешкия род. Масово цитираната дефиниция, която се извлича от превода от гръцки, е „власт на народа", а някои използват вместо народ „власт на тълпата“. В зависимост от това какво отношение се демонстрира към същността на понятието. Всъщност семантичният анализ е до голяма степен виновен за неразборията в опита да се дефинира какво е това демокрация.
Всяко властово взаимоотношение предполага субект, тоест активна страна, и обект, тоест пасивна или приемаща страна в това властово взаимоотношение. Ако предположим, че демокрацията е власт на народа, то тогава този народ е едновременно и субект, и обект на властта. Което е абсурдно твърдение. И невъзможно да бъде структурирано в някакъв работещ обществен модел.
Всъщност и в своя класически вид на атинската демокрация, така както е еволюирала от реформите на Солон до принципите на Перикъл, нямаме пример на цялото общество да упражнява едновременно и синхронно власт. Тукидид описва формата на управление по времето на Перикъл по следния начин:
„Управлението дава предпочитание на повечето вместо на неколцина, затова то се нарича демокрация“.
Още повече че от възможността да управляват са изключени жените, робите, постоянно пребиваващите чужденци и остракираните (изгонените) граждани. Така че демокрацията не е за всички, а само за тези, които биват квалифицирани, тоест допускат до управлението. А от квалифициращите се чрез сложна процедура се подбират тези, които всъщност и управляват.
Подборът е на случаен принцип чрез жребий. В Атинския музей могат да се видят тези машини, един вид каменни „компютри“, осигуряващи случаен избор. Избраните нямат право на повторно участие в управлението, за да нямат възможност да си създават властово влияние и подкрепа.
Освен управленските органи друга важна институция на атинската демокрация е съдът, който се състои от жури без съдии. Журито също се избира на случаен принцип на всекидневна основа от една предварително селектирана група, подбрана също чрез жребий. Съдът е имал неограничени права да контролира другите органи на управление и политическите лидери. Участието на избраните е било задължително, като скромна финансова компенсация се е предлагала на тези с недостатъчни доходи. Заплащането за служене в управлението на обществените дела се въвежда от Перикъл с цел да се даде възможност и на най-бедното съсловие да бъде приобщено към упражняването на политическа власт.
Нямало е никакви изисквания за компетентност за избраните управленци и съдии. Предполагало се е, че свободните граждани са притежавали достатъчно знание за обществените дела и са разполагали с необходимата компетентост за тяхното управление. Единствените служители, избирани чрез избори, са били стратезите, от които се изисквало да имат знания за водене на война, и касиерите. Касиерите трябвало да бъдат от кръга на богатите граждани, така че ако се откривали злоупотреби с обществени средства, да има откъде тези липси да бъдат възстановени.
Органите на управление са Еклесията (Народно събрание), където са се обсъждали и гласували всички важни политически дела и решения. Предполага се, че населението на полуостров Атика, където се е разполагала атинската демокрация, е било около 250-300 000. От тях само около 30 000 са били квалифицирани като граждани, допускани до обществените дела. За да може да се счита за легитимна, Еклесията е трябвало да има кворум, достигащ в някои случаи до 6000. Това е огромно количество хора на едно място и едва ли неговата работа е била особено ефективна по отношение на вземане на решения и приемане на закони. Навярно поради тази причина дневният ред на Еклесията се е приемал и предлагал от Булето на 500-те. Булето представлявало съвет на свободни граждани мъже, избрани чрез жребий за срок от една година, и никой не е имал право да служи втори срок.
Много трудно можем да разберем смисъла на тази наистина сложна и на пръв поглед тромава система на управление, ако не проследим генезиса на възникването й. Важно е да се изтъкне и фактът, че тя не е възникнала по желание и план на масите атиняни, а е била преднамерена и целенасочена дейност от страна на няколко изявени личности, като по-ярките сред тях са Солон, Клистен, Ефиалт и Перикъл. Нито пък и масите са изпитвали особен ентусиазъм да участват активно в обществените дела.
През 5-и век пр.н.е. роби на обществена издръжка са формирали кордон и с помощта на въже, напоено с червена боя, са завардвали и изтласквали граждани, случайно намиращи се на площадите, към мястото на заседанията. След възстановяване на демокрацията през 403 г. пр.н.е. се въвежда възнаграждение за участие в Еклесията. Като в този случай ентусиазмът е бил по-голям и червеното въже този път се използвало да се допуснат само първите 6000, на колкото се установява необходимият кворум за легитимност на решенията.
Преди първите опити за масово въвличане на масите в общественото управление, Атина се е управлявала от архонтии Ареопага, събрание от бивши архонти. Архонтите идвали от средите на поземлената аристокрация, която е управлявала, изхождайки от своите собствени интереси. През 621 г. пр.н.е. един такъв архонт, Дракон, въвежда първите писани закони, които заместват традиционното право. Законите се базирали на принципа „Око за око, зъб за зъб“ и предвиждали смъртни наказания дори за незначителни провинения. Затова в паметта на поколенията остава понятието „драконови закони“ като пример на жестока и антихуманна обществена уредба.
Съчетанието на такъв мощен инструмент като писания закон с неограничения волунтаризъм на правещите архонти, предизвиква негативна реакция от страна на обществото. Солон, който е бил първи архонт, популярен със своята мъдрост и умереност, е бил призван да послужи като публичен арбитър в създалото се противостояние между поземлената аристокрация и простолюдието от една страна, така и между постоянно враждуващите фракции на аристокрацията от друга страна.
Солон не само смекчава законите, ограничавайки силно приложението на смъртно наказание, но и за пръв път въвежда или по-скоро конституира статут на свободните жители на Атина като граждани. В качеството си на граждани, жителите на Атина се превръщат от обекти в субекти на власт. Те не само получават правото да одобряват и избират закони и управници, каквото демократично право е съществувало и в другите гръцки полиси и преди това, а за пръв път получават правото на законодателна инициатива и ефективен контрол над управляващите.
Разширявайки базата на субектите на властта, Солон е възнамерявал и до голяма степен е успял да създаде ефективна обществена уредба против узурпирането на обществената власт и използването й за егоистични цели от малцина. Солон декретира и създаването на Еклесията и на Булето като организационни форми, чрез които гражданите на Атина могат да прилагат на практика своите новопридобити политически функции.
Клистен доразвива статута на гражданството, като реформира радикално съществуващата племенна структура на обществото, въвеждайки формалната регистрация на всички свободни мъже над 18 години като граждани. Регистрацията потвърждавала статута и политическата субектност на гражданството.
Цялата тази комплексна система не би била разбрана правилно, без да се изясни ролята на отделния гражданин с неговото право на индивидуална политическа инициатива. Гръцкият израз Ho boulomenos, този, който желае, или всеки, който пожелае, символизира уникалното право на всеки атински гражданин да взема свободно думата в Еклесията, да подава индивидуален съдебен иск по граждански и политически въпроси, да предлага законопроекти или да прави предложения към Булето. Гражданите инициатори стават движещата сила на демократичната система, както и смисълът на нейното съществуване.
Любопитен момент в значението, което се отделяло в демократичното антично общество, е етимологията на съвременната дума „идиот“. За древните атиняни идиот е бил този, който не се интересувал от обществени дела, а само от своите лични проблеми. В идеалната представа на атинската демокрация идиотите се раждат, а гражданите се формират чрез образование и обществена работа. Изглежда това е било повече като морална препоръка, тъй като гражданството се е придобивало основно по наследство.
Такова масово участие от страна на гражданите в управлението на обществените дела остава ненадминато дори по съвременните стандарти. Без съмнение, демокрацията като специфична обществена конструкция постига своите изначални цели: да предотврати узурпирането и злоупотребата на публичната власт от групи в противостояние срещу останалата част на обществото. Тя отприщва паралелно невероятна творческа енергия, на чиито резултати се възхищаваме и до днес – в архитектурата, изкуствата, литературата, философията и науката, управлението на обществените дела.
И въпреки това демокрацията е подложена на множество критики, при това не само от страна на своите противници. Основната тежест пада върху нейната управленска неефективност и разточителност. Американският изследовател на античността Лорън Сеймънс посочва:
„Съвременното желание да се търси в Атина уроци или мотивация за съвременна идея, управление или общество трябва по необходимост да се конфронтира с този странен парадокс: хората, които поставиха началото и прилагаха античната демокрация, не са ни оставили почти нищо друго освен критики на тази форма на обществено управление… И нещо повече, актуалната история на Атина в периода на нейното демократическо управление е белязана с многобройни пропуски, грешки и нарушения, като най-знаменателно е убийството на Сократ – това изглежда да дискредитира широко разпространената идея, че демокрацията води към добро управление“.
Докато съвременните критици на класическата демокрация акцентуват върху ограничеността на нейната представителност. Факт е, че по приблизителни изчисления не повече от 10-15% от населението на Атика се е квалифицирало за политическо участие. Но нейните съвременници не спестяват своите негативни коментари относно качеството на управление на обществените дела. Една от основните негативни оценки са пада върху самата същност за масово участие в управлението.
Събрани със стотици и хиляди на едно място за събрание, хората са подвластни на внушения и манипулации от страна на тези, които са силно заинтересовани в определен ход на дебата или приетите решения. Неслучайно по това време се развива и школата на софистите и професията на писачите на речи. Масовостта не предполага високо ниво на познания, особено когато става въпрос за специфични въпроси, излизащи извън всекидневното знание, например въпросите на военното дело, финансите или юриспруденцията. С развитието на обществото и кръгът на въпросите, изискващи специализирани и задълбочени знания, се увеличава стремително.
Един от най-знаменателните критици на демокрацията е Платон. В интерпретацията на Ханс Бек Платон заявява: „Организацията на полиса трябва да бъде възложена на тези, които притежават познания, които само могат да помогнат на своите съграждани да достигнат добродетелност и поради тази причина съвършенство по пътя на образованието". При всички положения притежаващите повече знания, информация и ресурси са били способни да формират общественото мнение в една или друга посока в зависимост от своите интереси или морални стандарти. За добро или лошо общественото мнение, а не истината или добродетелите определят крайния резултат в масовите форми на вземане на решения.
В по-късни времена, с натрупване на познание за индивидуалната и социалната психология, учени като Зигмунд Фройд, Густав льо Бон, Едуард Бърнейс, Даниел Канеман разкриват механизмите, които правят съзнанието на масите податливо на пропаганда, промиване на мозъка, виртуална реалност и други средства, дискредитиращи способността на демокрацията да се защитава срещу узурпатори и тирани. Да не забравяме, че и възходът на нацизма, и сталинската диктатура идват на бял свят по пътя на демокрацията и масова подкрепа на избирателите.
Друг съществен недостатък е, че демокрацията е скъпо занятие. Упражняването на демократично управление въвлича в своя процес големи маси хора, които, изпълнявайки своите политически функции, нямат време да се грижат за прехраната на своите семейства. Може би не е случаен фактът, че демократичното атинско общество е използвало най-масово робството. Около половината от населението на Атика са били роби. Което навежда на не особено приятното предположение, че атинската демокрация се държала на масовото робство, което е позволявало свободно време на свободните граждани да се занимават с обществени дела.
За да отдели зърното от плявата, един от най-задълбочените изследователи на класическата демокрация и неин решителен поддръжник, Пол Удръф, откроява три масови заблуди какво представлява демокрацията. Той ги нарича дубльори на демокрацията.
- Първи дубльор – гласуване
Гласуването не е синоним на демокрация. Атина и Спарта са имали право да гласуват в своите полиси. Само че Спарта не е демокрация, защото гражданите не са имали думата върху това, което се изнася на гласуване. Общото правило е гласяло: обикновените хора могат да гласуват, но нямат право да говорят на събрания. Противниците на демокрацията приветстват това правило, защото смятат, че обикновените хора нямат необходимата мъдрост да говорят за политика. Съвременните диктатори също позволяват, дори задължават гласуване, за да демонстрират легитимност на своята власт. Само че гласуването не е акт на демократично управление, защото изборният процес се контролира чрез това, което се предлага за гласуване. В тъй наречените съвременни демокрации ние трябва да си задаваме въпрос каква е нашата истинска власт да определяме, за какво да гласуваме?
- Втори дубльор – правило на мнозинството
Пропонентите на това правило го защитават с тезата, че демокрацията се равнява на управление на мнозинството. Както и че без това правило няма да има възможност да се взимат ефективно окончателни решения. Твърде често демокрацията като антипод на тиранията се подменя с некоректната теза, че мнозинството не може да бъде тиранично. Тиранията на тълпата е не по-малко страшна и жестока проява на тиранията на индивида или групата. Тиранията на мнозинството убива свободата по същия ефективен и безмилостен начин като всяка друга тирания. Присъединяването към мнозинството не е проява на свободна воля, а начин на оцеляване в една антихуманна среда. Екзалтираните тълпи на нацистите са несъмнено по-зловещи от жестокостите на такива екзотични диктатори като Иди Амин или Саддам Хюсеин.
Именно с целта да предотвратят подмяната на тиранията на един с тиранията на многото архитектите на класическата демокрация са въвели принципа на случайния избор. Дори с риска да получат некомпетентно и неефективно управление. От двете злини по-малката. В съвременните форми на държавно устройство от демократичен тип се въвежда принципът на „Върховенството на закона“, като практическо противодействие на опитите на мнозинството да пренебрегва правата на малцинството. С предупреждението, разбира се, че и самите закони могат да са продукт на несправедливи решения от страна на мнозинството, а и тяхното прилагане може да бъде блокирано с триковете на бюрокрацията и политическата манипулация.
Решението, което са предложили древните строители на демократичното обществено устройство, е принципът на „Хармонията“. Съвременната дума хармония идва от гръцката homonoia, (Ὁμόνοια), която може да се преведе като „единомислие“ или „съгласие“. Пол Удръф подчертава, че буквалният превод може да бъде подвеждащ, ако не се изтъкне за какво единомислие или съгласие става въпрос. Homonoia е съгласието членовете на едно общество да живеят в политическа хармония.
- Трети дубльор – изборни представители
В днешно време понятието „демокрация“ се използва много по-често с квалификации като „представителна демокрация“ или „пряка демокрация“. Всяка квалификация по правило ограничава, дори обезсмисля изначалния смисъл. Вярно е, че в класическата демокрация управлението на най-важните обществени дела е зависело от представителни органи с ограничен брой участници. Само че не трябва в никакъв случай да се забравя, че тези представителни органи не са били изборни! В древна Атина, както и в днешно време, който контролира по-големи ресурси, печели изборите. Талантливите и честни граждани без пари или връзки и тогава, и сега нямат голям шанс да бъдат избрани.
В античната демокрация е нямало партийни организации като мощни организационни машини, способни да мобилизират значителни ресурси с цел спечелване на избори. Партиите, дори създадени с най-добри намерения, с времето деградират до клиентелистки формирования. Просперитетът на партийния член не зависи от постигането на обществена хармония, а от благоразположението на партийния лидер. Оттук и перверзната мотивация мислите и действията да се подчиняват на партийните указания, а не на идеалите за общественото благо.
Нищо ново под слънцето, що се отнася до взаимоотношения между членовете на обществото. Затова представителните органи на античната атинска демокрация са се запълвали чрез жребий от широк кръг граждани, отговарящи на определени критерии. Подкупването на случайно избрани представители от широк кръг свободни граждани е определено много по-сложно за реализиране.
Първата демокрация, както Пол Удръф дефинира атинската форма на демокрация, е съществувала като организационна система за управление на обществените дела повече от 200 години. Срок, доста по-скромен от живота на някои империи и монархии, преди и след нея. Само че нейният пример оставя незаличима следа в историческата памет на човечеството. Тя е оцеляла и след въоръжените преврати на Пизистрат, налагал своята еднолична воля повече от 30 години. Тя е яростно критикувана и също така яростно възхвалявана, като никой не може да отрече нейното уникално и фундаментално значение за развитието на формите на политическа организация на обществото.
За своите приятели демокрацията представлява управление чрез гражданското общество, под върховенството на закона, с гаранции срещу тиранията на всеки индивид или лидер с амбиции да узурпира обществените дела и активи. За своите неприятели демокрацията представлява тирания на необразованата тълпа, хаотична, недисциплинирана и позволяваща потъпкване на върховенството на закона. Демокрацията, твърдят неприятелите й, е лесна плячка на безскрупулни демагози, които със своите умения да формират общественото мнение злоупотребяват с обществените интереси в свой, егоистичен интерес и които не носят отговорност за катастрофите, които предизвикват.
Да, критиците на демокрацията са прави. Демокрацията далеч не е най-съвършената обществена система на управление. И въпреки това тя работи и дава несравнимо по-големи и по-забележителни резултати в широкия контекст на историческото развите на човечеството. Критиците й до голяма степен са некоректни в своите критики, подменяйки критиката на идеите с критика на носителите на тези идеи. Мрачният, но велик Шопенхауер в своята тъничка книжка „36 начина да бъдеш винаги прав“ нарича този вид критика Ad Hominem, тоест логическа грешка на подмяна на критиката на идеите с критика на характера на човека, който ги реализира.
Другата грешка, която не следва да се допуска, е да виждаме зад конкретните инструменти на Първата демокрация нейните водещи принципи и идеи. Еклесията от всички свободни граждани, Булето от избрани по жребий 500 души, съд без компететни съдии, системата за избиране чрез жребий, начина на финансиране на дейността на нейните институции и прочее специфични за времето си организационни форми са били специално проектирани и изпробвани за общество с уникалните си преимущества на много малък размер и културна хомогенност. Преимущества, с които съвременните масови общества не разполагат.
Ценното за нас, съвременниците, е да видим водещите принципи, които са мотивирали архитектите на класическото демократично устройство. Като с тяхна помощ да изградим нашите съвременни институции, които ще отчитат новите реалности и изисквания на националните държави в глобалния, взаимосвързан и взаимозависим свят на 21-ви век.
В заключение ще направя опит да обобщя тези водещи и непреходни принципи на демокрацията:
1. Хармония – всяко обществено устройство и управление трябва да се стреми към хармония, което не се изчерпва само с липсата на тирания на малцинството или мнозинството. Хармонията е идеалната цел за състояние на обществото, при което интересите на индивида влизат в съзвучие с интересите на другите му съграждани. Отново Пол Удръф: „Хармонията не е пеенето на една нота, хармонията е пеенето на различни ноти по начин, който ги свързва в една цялост на музиката“.
2. Върховенство на закона – означава, че никой не е над закона. Както и самият закон, който се сътворява от хора, не може да бъде над тези върховни законови принципи, които се залагат в Конституцията и които характеризират едно общество като цивилизовано. Законът трябва да налага контрол над тези, облечени във власт, и да защитава слабите и беззащитните. Доколкото законите са писани и все по-комплексни и обемни, еволюиращи с развитието на самото общество, то и образованието и информираността на гражданите трябва да се развива паралелно.
3. Свобода от тирания – тиранията е управление извън закона и над закона. Демокрацията е реакция и гаранция против тиранията, било то на тиранията на индивид или на група над останалите граждани. Само свободата от тирания може да даде възможност на доброто, на таланта и на творческото начало в хората да се прояви, независимо в какви обстоятелства и семейства хората са родени и израсли. Свободата от тирания е и гаранция за оптималното използване на „мъдростта на тълпата“ в интерес на всеки и на всички. Общество, подвластно на внушения и натикано в мизерия, не е свободно. Общество, в което са наложени ограничения и препятствия от всякакъв род – материални, финансови, политически, организационни и пр., е обречено на материална и духовна мизерия. Свободата от тирания означава и правото на всеки гражданин да има възможност да се изказва в публични политически форуми по политически въпроси, да прави предложения за закони или да иска отмяната на закони, да повдига индивидуални искове пред всички нива на съдебната система, когато счете, че законът е нарушен.
Дебатът за демокрацията е с хилядолетна история и въпреки това е постоянно актуален. Причината е, че всяко ново поколение, всяка нова епоха се изправя пред въпроса за своята оптимална обществена организация. Готови решения няма и не може да има. За щастие имаме изпитаните и доказали се фундаментални принципи на демокрацията, които са така актуални за нас в 21-ви век, така както са били актуални и преди повече от 25 века. Като не трябва да забравяме, че тези принципи не действат от само себе си, а чрез нас и за нас. С нашето активно, а понякога, ако е необходимо, и саможертвено действие. В противен случай ни очаква перспективата на разрухата и мизерията. Или пък Терминал 2.
http://glasove.com
Автор: Георги Василев
17.08.2015
Женева - София
