Във връзка с 67-годишнината от героичната гибел на капитан Димитър Списаревски – български летец и изтребител, загинал при първия си боен полет, Агенция „Фокус” разговаря с проф. Светлозар Елдъров от Института по балканистика при Българската академия на науките.

Фокус: Проф. Елдъров, припомнете за личността на капитан Димитър Списаревски, загинал на днешната дата преди 67 години.
Проф. Светлозар Елдъров: Датата 20 декември не е свързана нито с първата, нито с последната бомбардировка на София. Покрай годишнината от смъртта на капитан Димитър Списаревски, трябва да се обърне внимание и на значението на тези бомбардировки и последствията от тях. Виждаме, че и сега има хора, които имат различно отношение към този проблем. Партии или фракции поставят въпроси.
20 декември в българската военна история се свързва с подвига на капитан Димитър Списаревски. Някога това име се споменаваше под сурдинка, нямаше гласност, не се ползваше с известност. Напоследък обаче едва ли може да се намери културен човек, който да не знае за него. Накратко ще припомня, че той е български летец, който на днешната дата през 1943 г. извършва първия жив таран в историята на българската военна авиация. Със своята саможертва той сваля един американски бомбардировач и записва името си като един от защитниците на небето над София и на гражданите на София в англо-американските бомбардировки по времето на Втората световна война. Биографията му е позната. Има книги и статии, написани за него, направени са документални филми. В интернет дори вече видях една песен, написана за Списаревски. Но някак си проблемът за бомбардировките остава недостатъчно обяснен и от историческата наука, а и от гражданската памет. Съвременниците нямат единно мнение за значението и последствията им. Поколението български младежи, които по една държавна поръчка и по една национална стратегия, трябва да влязат във военното училище, защото са изключително интелигентни и защото държавата тогава вижда, че ще има нужда от такива млади и надарени хора във всяка една област на българското общество. Капитан Димитър Списаревски е роден през 1916 г. в Добрич. Той произхожда от едно патриотично и офицерско семейство. Брат му, баща му и чичо му са били офицери. Това е нещо много характерно за тогавашния начин, по който се създава българският корпус, има фамилна приемственост. Това е много ценно изобщо за българската армия като институция. Семейството на Списаревски се изселва от града през 1919 г. защото след Ньойския диктат цяла Южна Добруджа остава в границата на Румъния, премества се в други градове, установява се в София и през 1934 г. постъпва във Военното училище след като завършва едно от най-елитните училища на столицата – II мъжка гимназия. Завършва училището като един от отличниците на випуска. Изпратен е да постъпи и избира именно тази тогава нова специалност „военен летец”. Изпратен е на специализация в най-елитните школи в Германия. Боят, в който той загива на 20 декември 1943 г., е първият му и последен негов въздушен бой. Всички, които са го познавали, а някои от тях все още са живи, подчертават неговия непримирим характер, безкомпромисен от гледна точка на българското национално съзнание. Капитан Списаревски е известен със своето национално честолюбие, което тогава е отличителна черта и за поколението от онова време. Когато той е защитавал българското национално име дори от германските си съюзници по време на пребиваването си в тази военна школа, не е давал да се каже лоша дума против България и българите. Съдбата му и този бой, който се разиграва, бих казал, е предопределен не само от неговия характер като една лична наследственост, но и като част от едно целенасочено възпитано поколение. Цялото тогавашно поколение беше възпитавано именно в този дух на саможертва към България, особено във Военното училище. България ще бъде уважавана и ще бъде силна икономически и военно, ако всички, на първо място българските офицери, са готови всеки един миг да жертват живота си за държавата. Така направи и Димитър Списаревски без изобщо да се поколебае.
Фокус: Вие споменахте, че не е достатъчно изследван проблемът за бомбардировките над България през Втората световна война, кажете повече за това.
Проф. Светлозар Елдъров: Най-голямото престъпление на Втората световна война, без съмнение, е Холокостът. Никой не го подлага на съмнение или ако някой го прави, не се обръща внимание, защото не подлежи на съмнение това, че цял един народ бе унищожен. Втората световна война започна като тотална война, тя коренно се различаваше от всички предишни войни в историята. По замисъла на своите стратези тя означаваше въвличане на гражданското население, на всички икономически ресурси. Въпреки че започна от фашистка Германия, от Третия райх, във хода на войната границата беше прекрачена от всички воюващи страни. Втората световна война се превърна в тотална и за агресорите, и за съюзниците, които се бориха против фашизма. Виждаме, че най-големите жертви бяха дадени, като никоя друга война в историята на човечеството, именно сред цивилното население, сред гражданите. Така правиха и двете воюващи страни, като и двете търсиха стратегически оправдания за своите действия. Ние вече живеем в 21-ви век, 10 години отминаха от новото столетие и историческата наука и гражданското общество трябва да преосмисли мястото и съдбата на невинните жертви, независимо от коя страна на бойната линия са били. Виждаме, че за Първата световна война това вече е направено. Никой не се скандализира, когато държавни глави на двете воюващи страни, граждани дори, последните оцелели ветерани застават един до друг и заедно отдават почит на жертвите. Тази година се навършиха 65 години от края на Втората световна война, дори Русия призна за жертвите в Катин. Напоследък много се говори за жертвите на Гражданската война в Испания, независимо от това дали са били на републиканска или на страната на франкистите. Това трябва да започне да се прави и се прави от държавите от войната. България също даде своите жертви. Това не е само капитан Списаревски и дузината и повече български летци, които отдадоха живота си, а още повече онези невинни български жертви, които загинаха в тези бомбардировки. Вярно, по замисъла на стратегическото командване на обединените американски и британски сили, смяташе се, че тези бомбардировки над България и въобще над сателитите на Третия райх имат някакъв стратегически замисъл, за да се омаломощят морално, пък и да се изтощят икономически съюзниците на Германия. Виждаме асиметрични действия, България с нищо не е предизвикала двете велики сили, освен, че беше обявила една символична война. Тя беше символично обявена през декември 1941 г., но под натиска на Третия райх. Въпреки това България не изпрати свои войски на Източния фронт, не предприе действия срещу Англия и Америка, защото нямаше никаква възможност за това. Отговорът обаче, който се стовари върху България през 1943 и 1944 г. наистина беше страшен, това показва и тактиката на бомбардировките. В света, в който живеем с телевизия, с интернет, опитват се да ни внушат, че бомбардировката може да бъде хуманна, че военната технология е толкова напреднала, че с умни бомби и интелигентни оръжия се поразяват конкретни военни цели. Дори при тази модерна технология това не е така, в Афганистан, където се дават човешки цивилни жертви. Видяхме в Ирак, видяхме го и в Югославия преди 10 години. Какво да кажем за Втората световна война, тогава нямаше подобно модерно оръжие, а и тактиката беше съвсем различна. Тактиката, по която английското и американското командване изпращаха своите самолети да бомбардират България и изобщо граждански обекти на противника, беше „Не да унищожим нещо, необходимо е да унищожим всичко”. Прилагаше се тактиката на широкото бомбардиране или т.нар. бомбен килим. Съзнателно се търсеше начин да се причинят повече щети на гражданското население, за да може по този начин да се сломят изобщо съпротивителните сили на съответната страна. Виждаме бомбардировките над Германия – Дрезден, Хамбург и другите градове, няма какво да припомняме за двете атомни бомби над Япония. Историята на бомбардировките над София и другите български градове през 1943 и 1944 г., която за съжаление не е толкова позната и проучена, показва този стремеж да се поразяват именно граждански цели. От проучванията, които аз и мои колеги сме направили, през последните 20 и повече години, показва ясно – на една жертва военнослужещ или свързан с армията, се падат 10 жертви от цивилното население. Инструкциите, с които се изпращаха, особено от началото на 1943 г., англо-американските бомбардировачи над София, беше да се бомбардира изключително идеалният център на града. Затворен е този четириъгълник, където бяха съсредоточени не само сградите и институциите на властта, но беше съсредоточен и елитът на нацията. Там живееха не само военните, но и културните елити на българската нация. Важно е да се покаже и другото измерение на жертвите. Общо от бомбардировките над България науката не е изчислила точно колко са жертвите, но смята, че са около 2000 убити или толкова или малко повече ранени. За разлика от други историографии, българската военноисторическа наука не е успяла точно да оцени жертвите си. На 10 януари 1944 г. при най-жестоката бомбардировка над София, когато загиват няколкостотин души, загива и семейството на Михаил Маджаров – известния възрожденски деец, един от изтъкнатите политически дейци и публицисти на нова България. По ирония на съдбата той е бил и пълномощен министър в Лондон. Загиват и внукът му Петко Войников, който по това време е млад, но вече придобил известност български публицист и есеист от рода на Иван Хаджийски. Загива и съпругата му Александра Войникова, която също произхожда от един известен културен род. Такива като тях бяха и повечето жертви в София. Дълг е и на историческата наука, и на гражданското общество да се изследват и да се видят кои са тези хора и да се припомни. Но не за да се търсят политически дивиденти от настоящия момент, да се разпалват антиамерикански или антизападни чувства, а от уважение към нас самите. Защото без да познаваме тези жертви, една народна поговорка казва: „Не е умрял този, който е погребан, умрял е този, който е забравен”. Ние не трябва да забравяме тези хора. Виждаме как други държави изчисляват своите жертви в тази война, а и във всяка друга. Персонифицират се те, знаят се имената им. Днешната дата 20 декември 2010 г., свързана с името на капитан Димитър Списаревски, да бъде припомнена и наистина да се направи нещо за почитане паметта на тези наши съграждани. Те напълно незаслужено и в разцвета на силите си нацията се лиши от тях.
Фокус: Как ще коментирате наскоро издигнатия паметник на американските летци близо до щатското посолство в София?
Проф. Светлозар Елдъров: Въпреки че тогавашните военни стратези, а по-късно и историците, свързани главно с победителите, се опитваха да търсят оперативни съображения, мотиви и оправдания за тези бомбардировки, едно модерно мислене от 21 век не може да приеме това за даденост. Особено за цивилните жертви това трябва да се преосмисли. Някога военното командване на Великобритания и на САЩ гледаше на България като на най-слабото звено от съюзниците на Германия. Смяташе се, че столицата и главните градове на България трябва да се бомбардират, за да може да се сломи духът на българското население и да се получи ефектът на доминото. Да се срутят и другите съюзници и едва ли не да се улесни победата над Третия райх. Намирам за много сходен този начин за мислене, както съветска Русия навремето след Болшевишката революция гледаше на България. И тя гледаше на България като на най-слабото звено на империализма, защото България заради Ньойския диктат беше посечена, лишена от армия, хвърлена в тежка икономическа и политическа криза и затова тогава болшевишка Русия съсредоточи върху страната ни цялото си внимание с оглед на износ на революция. Знаем и за кървавия атентат в църквата „Св. Неделя”, знаем след това и когато през 30-те години пък Коминтернът експериментираше върху България с идеите си за добруджанска и македонска нация. През Втората световна война има един интерес на държавите от Великите сили, които не зачитат малките народи, искаха да проправят пътя на демокрацията. С бомби и с терор над мирното население обаче не могат да се постигнат добронамерени цели. На тази основа трябва да се мисли началото на 21 век. Моето лично мнение е, че англо-американските бомбардировки над София през 1943 и особено в началото на 1944 г. могат да смятат като предистория на 9 септември 1944 г. Ако на 9 септември беше извършен политическият преврат, то англо-американските бомбардировки направиха моралния поврат в България. Те сломиха вярата на българския народ в демократична алтернатива. Сред културните и политическите елити на страната имаше надежда и упование в САЩ, във Великобритания, във Франция. С бомбардировките тези надежди бяха изпепелени и това донякъде улесни и политическият държавен преврат на 9 септември. Намирам за дипломатическа нетактичност изграждането на паметника на американските летци в София. Това събитие не може да се разглежда само в неговата военноисторическа същност. То трябва да се погледне по-широко с политическите и особено с културните измерения. Вярно е, в мащабите на Втората световна война и изобщо, това, което се разиграваше в София и над другите градове на страната, е много малко. Но България не е нито Япония, нито Германия, нито Китай. При нас всяка жертва е свидна. Затова илюстрирах какви са били жертвите на София с примера за това високоинтелигентно семейство. Не бива въпросът с англо-американските бомбардировки да бъде забравен или да бъде свързан непременно с това, което е актуално за днешния ден.
Христина ДОБРЕВА

Източник: http://focus-news.net