И кряскахме: равенство, правда, свобода!
И махаме модно по стъгдите знаме,
надрастохме ние на цял век народа,
вселената цяла — отечество нам е.

И носиме нашето ново ученье
по всичките стъгди, пазари и друми,
по модата храним се, шумим в упоенье
със фразички гръмки, с мехурести думи.

А мъките позорни, тегла окол нази…
Не бърчат обаче те ашето чело:
мижим и крещим пак любими си фрази,
до нас не касае се живото дело.

вълнуват ни страшно неволите чужди
и плачем над чуждите гробове клети:
не видиме само тук нашите нужди,
таз област е тясна за наште полети.

Нам трябват простори далечни, широки.
Въпроси всемирни решаваме смело
и леем потоци от фрази дълбоки —
на дело, о братя, на дело…

Ний знайм ли живота и тежка му мъка?
Влезнахме ли лично във българска хижа?
Станахме ли отклик, простряхме ли ръка
на наш брат в неволя?… Ех, що ни е грижа,

че близо до нази човеци страдаят —
за цял свят са нашите модни въздишки:
нам трябва да кажеме всичко до краят,
каквото сме чели във чуждите книжки.

Иван Вазов , 1884